Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
По тази причина при разтълкуването на Именника е допуснато нарушение на основното правило при работа с документи. Когато текстът е кратък, повреден или прекъснат, той следва да се разчете на основата на познати и подробни летописи. След като има намерени успоредици за първите (лични) имена като Исперих, Тервел, Телец и Кормисош, то би следвало да бъдат открити и успоредици на родовите имена като Дуло, Ерми, Вокил, Угаин и Укил.
Парадоксът на историографията — родовете на основателите на държавата да бъдат забулени в тайна — остава един от съществените въпроси на Именника.
Но какви са възможностите да бъдат намерени податки за рода Дуло? Отговорите са няколко. Първият е банален — някой се е постарал да заличи спомена за Дуло. Възможно е това да бъде новодошлата династия — Вокил или Угаин, която издига 80% от езическите каменни надписи, построява големите паметници през VIII–IX в. и води нападателни войни срещу Византия, ако приемем Крум и Омуртаг за наследници на превратаджиите.
Но сведение за Вокил или Угаин също липсва. Следователно родът Дуло е неудобен на някой друг. Освен у новодошлата на престола династия, желание за изтриване на историята на Дуло би имал и родът, който приема освободената власт на Авитохол над степните племена след отпадането на българите от върховното място. Властта над степите след 1018 г. на дело наследява властта на българите, след като византийският император Василий II Българоубиец слага край на българската независимост. Безспорно наследниците на степите са руските князе, които още от X в. проявявт стремеж да седнат на трона в Преслав. Следователно в руска среда биха се открили успоредици на родовото име Дуло или ако не цели текстове, то поне някакво откъслечно сведение, близко по звучене и историческо значение на фамилното (народностното) име на Князете-основатели.
Третият отговор относно мястото и значението на рода Дуло в славянската книжнина идва направо Именника. Родът Дуло притежава второ прозвище — Вихтун. Именно със засичането на успоредици в прозвището „Вихтун“ може да се каже нещо повече за Дуло.
Прави впечатление, че безименният съставител на българския княжески списък не съобщава за двойно именоване на родовете Вокил (Укил) и Угаин. Причината за това изглежда се състои в незаконният им произход. От достолепието на стария род, проявено в специалния знак на властта — остриганите глави, и уважението, с което славянският хронист говори за него става ясно, че превратът срещу Дуло е събитие със значими последици за българската история. Говорейки за рода Дуло, летописецът всъщност казва, че това е онзи славен род, известен повече като Вихтун.
Какво точно значи Вихтун на славянски език, обаче не може да се каже отведнъж. Безспорно то е двусъставно име като вече разгледаните Гостун, Славун, селищата, окончаващи на „ун“ — Зейтун, Карвуна, Новиетун или Корсун.∗
Тръгвайки по линията на преки сравнения с изписаното в Именника първоначално име — Дуло, изследователят се натъква на сравнително повече успоредици, дори и понякога да звучат изненадващо. В Повесть Временных лет се намира следния разказ, съчетан с любопитни историко-географски податки за ранната история на славяни и българи: „Словенскомъ же языку, яко же рекохомъ, живущю на Дунаи, придоша от Скуфъ, рекше от козаръ, рекомии больгаре и седоша по Дунаеви, и населници словеномъ быша. Посемъ придоша угри белии и наследиша землю словенску. Си бо угри почаша быти при Ираклии цари, иже находиша на Хоздроя, царя перьскаго. […] Дулеби живяху по Бугу, где ныне велынене, а улучи и тиверьци седяха бо до Днестру, приедеху къ Дунаеви. Бе множъство ихъ, седеху бо по Днестру оли до моря, и сутъ гради их и до сего дня, да то ся зваху от грекъ Великая Скуфъ.“
Сведението от Повесть временных летъ заедно с разказа за Гостомысл предоставя данни за Именника на князете. Очевидно казаното в Именника „и по томъ приде на стране Доуная Исперих кънязъ — тожде и доселе“ се отнася към въпросното заселване на българите и славяните по р. Дунав, защото Голяма Скития (Великая Скуф) съвпада с територията на Велика (Кубратова) България при историко-географските предсатви на византийските хронисти.