Именникът на българските князе

Тълкувателите на Именника до настояще време предпочитат да видят в понятието „род“ семейно фамилно име, съответстващо на владетелските династически имена през Средновековието. Приемайки четенето на „родъ“ като „династия“ те разработват сведенията от Именника в посока на историческите свитъци от Франкски или Германски средновековен образец. Предполагайки структура на българското общество, съответстваща на родовите структури на тюркските и/или германските племена, историците виждат в родовото име семейна принадлежност. Така, по формално типологични успоредици с владетелските списъци от политическата традиция на други народи и според едно от близките до XIX в. възможни значения на понятието „род“ в славянския език, родовите имена в Именника на българските князе биват приети за фамилии.

Подобна хипотеза изглежда приемлива, защото според някои четения на каменните надписи от Първото българско царство при Омуртаг се виждат имена като Кюригир, Чакарар и т.н. Дали това обаче е еднозначно тълкование, водещо до категорично историческо заключение?

На славянобългарски „родъ“ заедно с „язык“, „племя“ и „народъ“ означават народностен, в смисъл на семейно-племеннен произход. В старобългарските документи обаче най-разпространеното понятие за общност е „язык“ (което следва старозавтените библейски образци) и едва след „язык“ се появява думата „родъ“. Думите „племя“ и „народъ“ не се срещат често в старобългарските книги. Следователно при прочит на славянобългарски свидетелства понятието „родъ“ би стояло еднакво близо и до народностно (етническо), и до семейно (родово) име. Документалните свидетелства от Първото българско царство, когато сигурно е записан и Именника предпочитат „родъ“, наместо „народъ“. Например в „Сказание за железния кръст“ се говори за „блъгарски родъ“, наместо „блъгарски народ“. Черноризец Храбър в прочутото и изключително важно „Сказание за буквите“, както и в Пространното житие на св. Кирил Философ и др. Предпочитат думата „род“. В надписа на последния български цар от Първото царство — Иван Владислав — се чете „блъгарин родом“.

Подобни исторически факти, както и продължилия чак до освобождението от 1878 г. обичай българите да наричат себе си „по род българин“ предизвиква разширени виждания за смисъла на „родъ“ от Именника. Изхождайки от тази предпоставка при сравнението на родовите имена от Именника като успоредици биха се приели и племенни имена и названия на народи, отбелязани в славянските и византийските ръкописи.

Родовите (или племенни) имена от списъка на българските князе могат да бъдат разделени на две части — преди княз Кормисош и след него. В първото време има два рода — Дуло и Ерми. Във втората част има три рода — Вокил, Угаин, Укил. Някъде вместо „Вокил“ се чете „Укил“.

Най-любопитен и най-значим е рода Дуло. Относно рода Дуло обаче не е известно кой знае какво. В каменните надписи този род не се среща, в летописните съчинения от славянски произход също няма нищо, нищо не се казва и във византийските или латинските документи. Липсват и известия от запазените печати или медалъони на български князе или благородници, каквито печати например са останали от владетеля Тервел, Омуртаг и патрициите Кубер, Мавър и Телериг. Средновековните български графити, запазили останки от изречения или съдържащи лични имена също не казват нищо за патриарсите от Дуло. Археологическите находки като чаши, лични вещи, въоръжение и т.н. също не предоставят никакви данни.