Именникът на българските князе

Съзвучно е и името Аспар, военоначалник от готски произход, което се среща в преводните хроники на византийските автори, а също и в епиграфските текстове на гръцки език от Боспора.

В Боспорските надписи неколкократно е изписано името Аспург несъмнено намиращо се във връзка с Аспар, Испор или И (Е)сперерих от Именника на българските князе. Стефан Византийски например съобщава за цяло племе или род, от територията на Азовско море, наречено „аспургиани“.∗

Амиан Марцелин в книгата си „Дела“ когато описва и разказва за войните на римляните с персите отбелязва името „Аспакур“, протеже на персийския цар Сапор в Кавказкото царство и прилежащите му територии.∗

Според византийските и латинските хроники името на българския владетел е било Аспарух — св. Теофан Изповедник и Анастасий Библиотекар.

Споменато от арменски писатели, засвидетелствано от византийската летописна традиция, античната старогръцка и латинска историография, името Испор, Исперих, Аспарух, намира редица еднакво звучащи съпоставки в първата си част — Испор, Аспар, Аспак и т.н. Ограждайки територията на появата на това име в документите може да се заключи, че то е характерно за областта на Северното Черноморие и Северен Кавказ — точно там, където се предполага, че е била столицата на българите — Фанагория — преди Аспарух (Исперих) да ги поведе към Онгъла. Фактът, че както при Аспар, так и при Аспакур, носителят на името е висш сановник, потвърждава представата на Именника, обвързваща името и и прозвището в белег на властта.

И тук е мястото да се отбележи една странна особеност на Именника на князета. Според византийските хронисти Аспарух (Исперих) не е големият син на Кубрат. Първородният е Батбаян (в друго четене Баян, Батай). Логично би било Именника да продължава владетелския списък с него. Наистина някои изследователи се опитват да видят в Безмер именно Батбаян. Но дори и това да е вярно, то тогава къде остават волжките българи? Защо приемствеността с основателите на България — Авитохол и Ирник е продължена от Аспаруховите хора? Отговорът на тези питния изглежда се намира в Хронографа от края на XVII в., който пояснява, че легитимността на държавата е столичният град или старите поселища. Затова и тръгването на Аспарух (Исперих) към владенията на Византия е фактическо запазване на легитимността на държавата — българите се връщат към прастарите жилища на славяните на юг от р. Дунав. Не бива да се забравя, че и Атила търси легитимност в древните селища на скитските царе, защото намереният по преданията меч очевидно е изваден от свещените за скитите гробници на царските скити. Съвпаденията между многобройните скитски погребения и българските гробнци, твърде богати за да се дело на траките, отново поставя сериозния въпрос на българската историография — къде се гробниците на славнит ебългарски владетели и не са ли те всъщност „тракийските могили“?