Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Когато се събудиха, вече се смрачаваше. Стаята със спуснатите щори бе изпълнена със сенки и тишина. Баба Елайза се появи. Лицето й бе едновременно и твърдо, и нежно. Прокрадна се като котка в стаята, докосна всеки един, прошепна, че е време, след което изчезна тихо, както се беше появила, Морган Лий и братя Омсфорд станаха и откриха, че дрехите им отново са чисти и миришат на хубаво. Баба Елайза се е погрижила за това.
Докато се обличаха, Морган каза:
— Довечера иде се срещнем със Стеф. Той е част от Съпротивата на Джуджетата, а тя има очи и уши навсякъде. Ако Уокър Бо все още живее в Източната земя дори и в най-отдалечените части на Анар, Стеф ще знае.
Морган завърши с обуването на ботушите и се изправи.
— Стеф беше един от сираците, който доведе баба. За нея е като син. Заедно с леля Джил, това е единственото семейство, което й е останало.
Излязоха от спалнята и слязоха по коридора до кухнята. Децата вече бяха свършили вечерята си и бяха отишли в спалните си на горните два етажа, за да отстъпят мястото си на няколко по-слабички, които леля Джил хранеше.
Баба Елайза ги настани на една от масите и им донесе чинии с храна и чаши с бира. Отгоре се чуваше тропане и викове от игрите на децата.
— Трудно е да контролираме толкова много, след като сме само две — извини се тя, докато отново сипваше на Кол от задушеното месо. — Но жените, които наемаме да ни помагат, като че ли никога не остават задълго.
— Успя ли да съобщиш на Стеф? — попита тихо Морган. Баба Елайза кимна, а усмивката й изведнъж стана тъжна.
— Ще ми се по-често да виждам това дете, Морган. Толкова се притеснявам за него.
— Привършиха с храненето и тихо седнаха в нощните сенки, докато баба Елайза и леля Джил свършат с храненето на децата и слагането им да спят. Чифт свещи горяха на масата, където седяха тримата, но останалата част от стаята бе потънала в мрак. Гласовете горе един по един замлъкваха и тишината стана дълбока.
След малко леля Джил дойде в кухнята и седна при тях. Не говореше, малкото й лице се надвеси над бродерията. Някъде навън три пъти удари камбана и отново замлъкна. Леля Джил за миг вдигна поглед:
— Федералният час — измърмори тя. — След него никой не бива да е навън.
В стаята стана тихо. Появи се баба Елайза и тихо заработи около мивката. Едно от децата горе се разплака и тя отново излезе. Братята Омсфорд и Морган Лий се спогледаха, огледаха стаята и зачакаха.
След това някой леко почука по кухненската брата. Леля Джил надигна поглед, пръстите й спряха и зачака. Секундите се изнизваха. После пак се почука — три пъти, пауза и отново три пъти.
Леля Джил се надигна бързо, отиде до вратата, отключи я и се подаде навън. След това за момент широко я отбори и една сенчеста фигура се прокрадна в стаята. Леля Джил отново затвори вратата. Баба Елайза се появи в същото време от коридора, махна на Морган и братята Омсфорд и ги поведе към непознатия.
— Това е Тийл — кимна баба Елайза. — Тя ще ви заведе при Стеф.
Трудно можеше да се каже каквото и да било за Тийл. Беше Джудже, но по-малко от другите, слаба, облечена в тъмна, малка перелина с качулка, неописуема горска екипировка. Чертите й бяха скрити от странна кожена маска, която покриваше цялото и лице, с изключение на устата и брадичката. От качулката се подаваше кичур руса коса.
Баба Елайза прегърна Морган:
— Бъди внимателен, младежо — предупреди го тя. Усмихна се, потупа Пар и Кол по раменете и тръгна към вратата. Провря се за миг навън и след това им кимна. Тийл излезе безмълвно. Братята Омсфорд и Морган Лий тръгнаха след нея.
Навън се прокраднаха край старата къща и през задната ограда излязоха на тясна пътечка. Продължиха по нея до пуст път и завиха надясно. Групата от колиби и бараки лежаха в мрака покрай пътя, а силуетите им — разбити и овехтели, се очертаваха на небето. Тийл бързо ги поведе надолу към няколко ели. След това спря и залегна, като има махна да направят същото. Малко след това, се появи Федералният патрул от пет души. Те се шегуваха и говореха помежду си, без да се притесняват, че някой може да ги чуе. После гласовете им заглъхнаха и изчезнаха. Тийл се изправи и отново продължи.
Повървяха още малко по пътя, след това завиха към гората. Бяха почти в края на селото и бръмченето на насекомите започна да нарушава спокойствието. Провираха се между дърветата, а Тийл спираше от време на време, за да се ослуша и пак продължаваха. Мирисът на диви цветя, силен и сладък, изпълни въздуха.
След това Тийл спря пред гъсти храсти, разбута клоните им и дръпна скрита желязна халка. Отвори се прикрита врата, под която се показаха стълби. Влязоха вътре и зачакаха в мрака. Тийл внимателно затвори вратата след тях и запали свещ.