Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
Но тук отново бях принуден да спра като закован с разтуптяно от страх сърце.
Петнадесета глава
ЧОВЕКЪТ ОТ ОСТРОВА
По стръмния каменист склон на хълма се сринаха камъчета, които изшумоляха и заподскачаха сред дърветата. Инстинктивно погледнах в тази посока и видях, че нещо скочи и бързо се скри зад ствола на един бор. Мечка ли бе това, човек или маймуна, не можех да кажа. Забелязах само, че е тъмно и рунтаво. Но ужасът, който изпитах от неговата неочаквана поява, ме закова на място.
Сега значи пътят ми бе затворен отвсякъде — зад мен разбойниците, а пред мен това неизвестно, дебнещо същество. И в този миг предпочетох известната опасност пред неизвестната. Дори Силвър ми се видя не тъй страшен, както този горски обитател. Аз се обърнах кръгом и като хвърлих бърз поглед назад, хукнах по посока към лодките.
Непознатото същество се появи отново и като ме заобиколи отдалече, понечи да ми пресече пътя. Аз и без това бях капнал от умора, но по всичко личеше, че и сега да ставах от леглото, безполезно бе да се надбягвам с такъв противник. Чудовището приближаваше от дърво до дърво, леко като сърна, и тичаше на два крака като човек, но не приличаше на човек по това, че когато бягаше, се превиваше почти до земята. И все пак това беше човек, повече не можех да се съмнявам.
Започнах да си припомням историите за канибали, които бях чувал. За малко щях да извикам за помощ, но само мисълта, че това все пак беше човек, макар и див, ме спря, а и страхът от Силвър отново оживя в съзнанието ми. Затова аз се спрях и започнах да обмислям по какъв начин да се изплъзна. Изведнъж си спомних, че нося пистолет. При мисълта, че не съм безпомощен, сърцето ми отново се изпълни със смелост и аз безстрашно, с твърда стъпка се запътих към човека от острова. В това време той се криеше зад едно дърво, но трябва да ме е наблюдавал внимателно, защото, щом се отправих към него, отново се показа и пристъпи да ме посрещне. После се поколеба, отново се върна, пак тръгна към мен и накрая за мое най-голямо удивление падна на колене пред мен и издигна умолително ръце.
При този негов жест спрях в недоумение.
— Кой си ти? — попитах аз.
— Бен Гън — отговори той и гласът му прозвуча диво и дрезгаво като скърцането на ръждясала брава. — Аз съм нещастният Бен Гън и цели три години не съм приказвал с човек.
Сега успях да видя, че той е бял човек като мен и че чертите на лицето му са дори приятни. Кожата му, където не бе защитена, беше силно обгоряла от слънцето, дори устните му бяха почернели, а светлите му очи изпъкваха на тъмното му лице. Никога не бях виждал, дори не можех да си представя по-окъсан просяк. Той беше облечен в парцали от стари корабни платна и моряшки дрехи и всички тия дрипи се крепяха по всевъзможни начини — с бронзови копчета, клечици и насмолени върви. През кръста бе препасан с кожен колан, закопчан с бронзова тока — единствената здрава вещ от цялото му облекло.
— Три години! — извиках аз. — Навярно си преживял корабокрушение?
— Не, друже — каза той, — изоставиха ме.
Аз бях чувал за това страшно наказание, което бе нещо обикновено сред пиратите, при което виновният се изоставя на някой пуст, далечен остров с малко барут и куршуми.
— Изоставиха ме преди три години — продължи той — и оттогава се храня само с козе месо, диви плодове и стриди. Аз винаги съм казвал, че където и да попадне човек, може някак си да преживее. Но, друже, страшно ми се иска да хапна по човешки. Случайно нямаш ли някое парченце сирене? Не? Ех, много нощи съм сънувал сирене, и то повечето с препечен хляб, а като се събудя — сиренето го няма.
— Ако успея да се върна на кораба — казах аз, — ще получиш сирене, и то на буци.
През цялото време, докато говорехме, той опипваше плата на моя жакет, галеше ръцете ми, разглеждаше обущата ми и изобщо, щом спреше да говори, проявяваше детска радост, че се намира в присъствието на себеподобен. Но при последните ми думи той някак си плахо се сепна.
— Казваш „ако успея да се върна на кораба“? — повтори той. — Та кой ти пречи?
— Сигурно не ти — бе отговорът ми.
— Прав си — извика той. — Но виж какво, я ми кажи, как се казваш, друже?
— Джим — казах аз.
— Джим, Джим — произнесе той с явно задоволство, — виж какво, Джим, аз водех лош живот, ще те е срам да ти го опиша. Например ти не би помислил, че съм имал благочестива майка, като ме гледаш такъв, нали? — попита той.