Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
Не бях изминал и сто ярда, когато пред мен се изпречи крепостта.
Ето какво представляваше тя: бистро изворче извираше почти от върха на една могилка. На самия връх бе изградена масивна дървена постройка от дебели дървета, която заграждаше извора. В случай на нужда в нея можеха да се поберат около четиридесет души и от всичките й страни имаше бойници. Наоколо се простираше широко разчистено място, заградено с ограда от дебели колове, около шест фута високи, която нямаше никаква врата или отвор. Тя беше достатъчно здрава и не можеше да се събори лесно, но така рядка, че зад нея не би могъл да се укрие никой нападател. Хората в дървената крепост имаха всички преимущества, защото можеха да си седят вътре в безопасност и да стрелят по другите като по пъдпъдъци. Стига да имаха добри часовои и достатъчно провизии, те биха могли да се отбраняват срещу цял полк.
Това, което особено много ми хареса, беше изворчето. Защото макар че в каютите на „Испаньола“ ни беше доста удобно и разполагахме с достатъчно запас от оръжия, хранителни припаси и превъзходни вина, едно нещо не беше предвидено — нямахме вода. Размишлявах за това, когато над острова се разнесе вик на човек, който загива. Макар че насилствената смърт не беше нещо ново за мен, тъй като съм служил при негово царско величество Къмберландския херцог и самият аз съм раняван при Фонтеной, усетих как сърцето ми започна да бие неравно. „С Джим Хокинс е свършено“ — бе първата ми мисъл.
Да си бил войник е много нещо, но да си и лекар при това е нещо повече. Нашата работа не позволява разтакаване. И така, аз веднага реших да не се бавя повече, върнах се на брега и скочих в лодката.
За щастие Хънтър бе добър гребец. Ние полетяхме към кораба и скоро се намерихме отново на борда.
Всички бяха потресени, както можеше и да се очаква. Скуайрът седеше бял като платно и се разкайваше, загдето ни бе довел до това бедствено положение. Горкият човек! Но и един от шестимата моряци на бака изглеждаше уплашен.
— Ето един човек — каза капитан Смолет, като кимна към него — новак в тези работи. Той почти припадна, докторе, когато чу вика. Малко му трябва, за да мине на наша страна.
Аз разказах плана си на капитана и двамата заедно обмислихме подробностите за изпълнението му.
Поставихме стария Редрът в коридора между каютата и бака, въоръжен с три-четири заредени мускета и един дюшек, зад който да се крие. Хънтър закара лодката до кърмата, а Джойс и аз започнахме да я товарим с бурета барут, мускети, торби сухар, качета със свинско месо, една бъчонка коняк и моята безценна чанта с лекарства. През това време скуайрът и капитанът стояха на палубата и капитанът викна на кормчията, който беше най-старши от шестимата, оставени на борда.
— Мистър Хендз — извика той, — тук сме двамина и всеки от нас има по един чифт пистолети. Ако някой от вас сигнализира по някакъв начин другите на острова, да знае, че с него е свършено. Те останаха като гръмнати, но след кратък разговор всички до един се спуснаха през входника на камбуза, като вероятно мислеха да ни ударят откъм гърба. Но когато видяха, че Редрът ги чака в коридора, те изведнъж удариха назад и една глава отново се показа над палубата.
— Долу, куче! — извика капитанът.
Главата веднага се скри. За известно време и шестимата изплашени моряци нито се чуха, нито се видяха.
През това време ние успяхме бързо да натоварим лодката дотолкова, доколкото смятахме, че ще издържи. Джойс и аз излязохме през кърмовия люк (Отвор в борда на кораба за влизане, товарене и пр. Б. пр.) и се отправихме отново към брега с най-голяма бързина. Това второ отиване изглежда разтревожи часовоите край брега. „Лилибулеро“ отново секна и точно преди да ги изгубим от погледа си зад малкия нос, един от тях скочи на брега и изчезна. Аз бях почти решил да унищожа лодките им, но се боях да не би Силвър и другите пирати да са някъде наблизо и вместо да спечелим, да загубим всичко.
Ние скоро стигнахме брега на предишното място и започнахме да пренасяме провизиите в дървената крепост. Най-напред и тримата, тежко натоварени, се запътихме към крепостта и прехвърлихме нашите припаси през дървената ограда. Като оставихме Джойс да ги пази — сам наистина, но с половин дузина мускети, — Хънтър и аз се завърнахме в лодката и отново се натоварихме. Така продължихме да пренасяме без почивка, докато целият товар бе пренесен. Двамата слуги останаха да пазят дървената крепост, а аз, гребейки с всички сили, отново закарах лодката до „Испаньола“.
Това, че се върнахме да натоварим втори път лодката, изглеждаше по-рисковано, отколкото всъщност беше. Те наистина бяха повече от нас на брой, но пък оръжието беше в наши ръце. Нито един от тези, които отидоха на острова, нямаше мускет и ние мислехме, че преди да успеят да дойдат на разстояние от един пистолетен изстрел, ние щяхме да застреляме поне шест души.