Островът на съкровищата
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Кехлибарева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на съкровищата». Краткое содержание книги:
И той ми намигна и силно ме ощипа.
— Ти кажи само тези думи на твоя скуайър, Джим — продължи той. — „И никога не е бил такъв“ — тези думи. От три години той е единственият човек на този остров. Ден и нощ, в слънце и буря, а понякога може би си е мислил за молитви (така му кажи) или пък си е спомнял за своята стара майка, сякаш е още жива (ще кажеш ти). Но най-голямата част от времето на Гън (това ще кажеш) — най-голямата част от времето си е прекарал в друга работа. И тогава ще го щипнеш ей така.
И той отново ме щипна най-приятелски.
— Тогава — продължи той, — тогава ще кажеш така — Гън е добър човек (ще кажеш) и той има много по-голямо доверие, много по-голямо доверие, забележи това, в един роден джентълмен, отколкото в тези джентълмени на сполуката, сам е бил такъв джентълмен.
— Виж какво — казах аз, — не разбирам дума от това, което ми говориш. Обаче това сега няма никакво значение, тъй като не знам как да стигна до кораба.
— А-а — каза той, — ето че си в капан. Но аз имам лодка, която съм направил с тези две ръце. Пазя я под бялата скала. Ако нещата се влошат още, може да се опитаме да тръгнем с нея, след като се стъмни. Чакай! — извика той. — Какво е това?
Защото точно в този миг, макар че оставаше още час-два до залез слънце, над острова проехтя оръдеен изстрел.
— Боят е почнал! — извиках аз. — Тичай с мен! И аз се спуснах бегом към заливчето, забравил всичките си предишни страхове, а до мен леко и пъргаво тичаше облеченият в дрипи човек от острова.
— Вляво! Вляво! — викаше той. — Дръж вляво, Джим! Мини под дърветата! Ето къде убих първата си коза. Те вече не слизат тук, а бягат по върховете, защото ги е страх от Бенджамин Гън. А, ето и брогището — Той навярно искаше да каже гробището. — Виждаш ли могилките? Аз понякога идвах тук да се моля, когато мислех, че може да е неделя. То не е като в черква, но мястото е по-тържествено. Ти сигурно ще кажеш, че службата не е била истинска, щом е без пастор, без Библия или знаме.
Докато тичахме, той все бърбореше, без да получава или да очаква някакъв отговор.
Оръдейният изстрел след доста дълга пауза бе последван от пукотевица.
След още една пауза аз съгледах на по-малко от четвърт миля пред мен нашия Юниън Джек1 да се развява над една горичка.
Четвърта част
ДЪРВЕНАТА КРЕПОСТ
Шестнадесета глава
ДОКТОРЪТ ПРОДЪЛЖАВА РАЗКАЗА:
КАК ИЗОСТАВИХМЕ КОРАБА
Часът беше около един и половина — или по морски: след като камбаната удари три пъти, — когато двете лодки отплаваха от „Испаньола“ към брега. Капитанът, скуайрът и аз се съвещавахме в каютата. Ако лъхаше и най-слаб ветрец, ние щяхме да нападнем шестте бунтовника, оставени на кораба при нас, щяхме да вдигнем котва и да хванем морето. Но никакъв вятър не духаше и това, което още повече върза ръцете ни, бе новината, която Хънтър ни донесе, че Джим Хокинс се е промъкнал в едната лодка и е отишел заедно с другите на брега.
Ние, разбира се, нито за миг не се усъмнихме в Джим Хокинс, но се страхувахме за неговия живот. Като знаехме в какво настроение бяха моряците, имаше изгледи никога вече да не видим това момче. Изтичахме на палубата. Смолата вреше в пролуките на дъските. От отвратителния блатен въздух ми се гадеше. Това омразно заливче миришеше на треска и дизентерия. Шестимата негодници седяха и мърмореха под едно платно на бака. Край брега, близо до мястото, където се втича рекичката, се виждаха вързаните лодки с по един човек във всяка. Един от тях подсвиркваше песента „Лилибулеро“.
Да чакаме беше непоносимо, затова решихме Хънтър и аз да отидем на брега с лодка, за да разберем какво става.
Лодките на брега бяха надясно от кораба, но ние с Хънтър започнахме да гребем направо, по посока към дървената ограда, отбелязана на картата. Двамата пазачи на лодките, изглежда, се смутиха, когато ни видяха. „Лилибулеро“ секна изведнъж и аз забелязах, че те се съветваха какво да правят. Ако бяха отишли да осведомят Силвър, навярно всичко щеше да се развие другояче, но те изглежда бяха получили заповед да си стоят мирно по местата и затова продължиха да си свирят „Лилибулеро“.
На едно място брегът образуваше малък нос и аз насочих нашата лодка така, че той да остане между нас и другите лодки. Още преди да стигнем брега, двете лодки се скриха от погледа ни. Аз изскочих и се затичах, като сложих една копринена кърпа под шапката си, за да ми държи хлад, и заредих два пистолета за всеки случай.
1
Юниън Джек — британското знаме. Б. пр.