![Изменящата се земя [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/7/2/1/izmenyashchata-se-zemya-bg-download.jpg)
Изменящата се земя [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Серия: Дилвиш #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаела Михайлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изменящата се земя [bg]». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да кажеш? — запита тя.
— Не може да не знаеш откъде се сдобиват с лакомства за пиршествата си.
Тя вдигна ръка към устата си.
— Никога не съм мислила за това. Затворниците?
— Точно така.
— Това не трябва да става! Предполага се, че ние сме техни тъмничари.
Баран сви рамене.
— Това е само един голям замък в един жесток свят.
— Демоните са си твои — каза тя. — Обясни им.
Той отново се разсмя, но забеляза погледа й и усети мигновен сблъсък със сила, която не разбираше. Отново се сети за връзката й с Джелерак и замайването му се върна.
— Ще го направя — каза той и погледна надолу към мъжа, изучавайки го.
— Знаеш ли защо дойдох тук? — попита той. — Минавах по галерията. Оставила си прозореца фокусиран върху езерото. Почудих се, че си спасила мъжа и си оставила жената. Той е доста привлекателен, нали?
За първи път от незапомнено време насам Семирама се изчерви. Като забеляза това, Баран се усмихна.
— Срамота е да ги изпуснем — добави той. После се обърна към демона.
— Върни се при езерото — заповяда той на мабрахоринг. — Донеси ми жената! Аз самият бих могъл малко да се разтоваря.
Демонът се удари в гърдите и се поклони толкова дълбоко, че главата му докосна пода.
— Господарю, тя е защитена чрез заклинание срещу такива като мен — обясни той. — Аз не мога да се доближа до нея.
Баран се навъси. Споменът за профила на Арлата за първи път разтревожи съзнанието му.
— Много добре. Аз сам ще си я взема — каза той.
Баран прекоси стаята и блъсна вратата. Няколко ниски стъпала водеха към една пътека. Бързо ги прескочи и за няколко минути се озова до към ръба на склона, откъдето демонът по-рано бе слязъл.
Слънцето клонеше на запад. Вече беше се скрило зад замъка и дългите сенки се сливаха, като разгръщаха сумрачно наметало през стръмния каменист път. Баран направи няколко крачки напред към мястото, където склонът рязко се скосяваше.
Бавно се приближи до подветрената страна на огромна канара и опря гръб на нея, гледайки надолу. Измърмори някакво заклинание, но то не подейства. Перспективата се разми пред погледа му.
— Май не е много добра идея — каза той едва чуто, като дишаше тежко. — … Не. Да върви по дяволите! Не си струва.
Но все пак остана като залепен за канарата. Скалите изглеждаха по-остри, отколкото бяха само преди миг и сякаш се протягаха да го достигнат.
„Какво чакам? Я просто да се върна и да кажа, че не си е струвало усилието…“
Дясното стъпало го засърбя. Затвори очи и пое дълбоко дъх. Гневът и похотта го бяха напуснали. Отново си помисли за момичето в капана долу. Лицето й го тревожеше. Не бе само красотата й…
Бледа искрица благородни чувства, за които той би се заклел, че никога не са съществували или поне са угаснали преди много години, се разгоря в гърдите му. Отвори очи и потръпна, като погледна надолу.
— Е добре, де! Ще отида да я измъкна.
Отблъсна се към пътеката и тръгна.
Не е толкова зле, колкото изглежда. И все пак…
Бе слязъл на около четиридесет стъпки, преди пътят да направи завой. Спря да се облегне на някаква скала отляво — позиция, която му предоставяше по-ясен изглед към езерото.
Мъжът се втренчи в тази посока за няколко минути, преди да осъзнае, че момичето е изчезнало. Както и конят. Разсмя се. Спря рязко.
— Добре… добре… добре…
Обърна се и се потътри нагоре по хълма.
— … да върви по дяволите!
Когато Баран се върна в дневната, нещата не бяха се променили особено. Мъжът все още беше в безсъзнание, но бледността му бе по-слаба отпреди.
Семирама обърна глава и се усмихна.
— Толкова скоро, Баран?
Той кимна.
— Отидох прекалено късно. Тя изчезна. Ако е за въпрос, конят й също…
— Утеши се с някоя робиня.
Той се приближи.
— Този момък веднага отива в мазето — каза той. — Права си. Трябва да го оставим да изчака присъдата на господаря.
— Искам да бъда сигурна, че ще оживее да го направи — каза тя.
В този миг Дилвиш тихо простена.
— Ето на — каза Баран с усмивка. — Жив е. Двамина от твоите глупаци ще го вдигнат на крака и ще ме последват.
Семирама се изправи и застана по-близо до него от обикновено.
— Виж сега, Баран, може би е по-добре да изчакаме още малко.
Той приближи дясната си ръка до гърдите й, после изведнъж щракна с пръсти.
— По-добре за кого? — попита той. — Не, миличка. Той е затворник като всички останали. Трябва да изпълним дълга си и добре да го пазим. Ти ми отвори очите.
Обърна се към двамата роби, които бяха преметнали ръцете на Дилвиш през раменете си и го вдигаха. Главата му висеше, краката му се влачеха.