Изменящата се земя [bg]

— Донеси вериги — каза той.

Близо до купчината факли се намираше поставка с вериги и полица, на която имаше пранги. Робът отляво на Дилвиш се пресегна и сграбчи чифт вериги, докато минаваха покрай тях. Семирама заобиколи Дилвиш и подбра вериги от полицата.

— Аз ще ги нося — каза тя. — Ръцете ти са заети.

Човекът кимна и продължи пътя си с веригите в ръце. Тя последва групата до залата, където Ходжсън, Дерком, Одил, Вейн, Голт и Лорман бяха приковани към вдлъбнатите стени. Май трябваше да има още един…

Баран вдигна фенера и кимна по посока на празните окови и спечената от мръсотия стена, където бе висял дебелият магьосник, когото демонът вече храносмилаше.

— Ей там — каза той. — Приковете го към онзи пръстен!

Другите затворници наблюдаваха в пълно мълчание, без да помръднат от положението, в което бяха замръзнали при влизането на Баран.

Робите полудовлякоха, полудоведоха Дилвиш до мястото в стената и прокараха веригите през масивния пръстен, който бе закрепен там, без да обръщат внимание на онези, които висяха свободни във влажния камък.

— Сега ще знаеш точно къде е по всяко време, щом ти потрябва — отбеляза Баран, — ако компанията не ти пречи.

Тя се извърна и изгледа Баран отгоре до долу.

— Отдавна престана да ми бъдеш забавен — каза тя. — Сега те намирам само вулгарен и малко повече от отвратителен.

После се обърна и се доближи до мястото, където робите поставяха веригите около крайниците на Дилвиш. Подаде им оковите и те му ги поставиха. Тя ги заключи. Баран я последва и провери здравината им.

Изгрухтя одобрително, докато проверяваше последната. Раздрънка веригите, хвърли кос поглед към Семирама и лукаво се усмихна.

— Вдигат доста шум — отбеляза той. — Ако дойдеш тук, целият замък ще разбере какво си намислила.

Семирама покри уста с ръка и се прозя.

— Взима ти дъха, а?

Тя се усмихна и се обърна към Дилвиш.

— Това ли искаш да видиш? — подхвърли към Баран.

Прегърна Дилвиш и го целуна силно по устата, като притисна цялото си тяло към него. Секундите минаваха. Баран се размърда от неудобство. Робите гледаха встрани. Накрая тя се отдръпна със смях.

— Разбира се, аз съм страстно привързана към този непознат, който се промъкна като престъпник да ни ограби — каза тя. Извърна се рязко и удари Дилвиш. — Високомерно псе! — изрече тя, а цялото й лице бе олицетворение на ярост. Напусна килията с надменна походка, без да се обърне назад. Баран хвърли поглед към Дилвиш и се ухили. Взе фенера от рафта, където го беше поставил, и излезе, следван от робите.

Отвън Семирама крачеше напред-назад в края на коридора, по който бяха дошли.

— Знаех, че ще изчакаш осветлението — отбеляза Баран, като я наближи.

Тя не отвърна.

— Нямаш представа колко необичайно изглеждаше — каза той, щом се изравни с нея.

— Една целувка? — отвърна тя изненадано. — Наистина, Баран…