Изменящата се земя [bg]

Мелиаш бе седнал на едно възвишение на известно разстояние от лагера си и изучаваше гледката, която се разстилаше пред него. Изменящата се земя бе престанала да се изменя. Нямаше мъгла, ветровете бяха стихнали, пейзажът — напълно неподвижен. Сега можеше да види по-голямата част от пустошта, застинала в разкривени форми на цяла лига до замъка, чийто рязък силует отчетливо се открояваше на фона на залязващото слънце. Потърси някакъв признак на дейност, но не откри нищо.

Ще се наложи, реши той, началникът му в това начинание — Холрън — да бъде уведомен, а ако пък не може да го намери, трябва да каже на някой друг член на Съвета. Щеше да е добре да съобщи нещо повече от голия факт, че бъркотията е свършила. Само да имаше някакъв начин да обясни инертността си…

Беше обзет от нежелание да отиде лично, за да не би внезапно дейността да се възстанови. Не бе въпрос нито на страхливост, нито на благоразумие от негова страна. Никой малодушен не би бил натоварен с такава задача, нито пък някой необуздан или прекалено предпазлив. Поддържането на постовете бе от първостепенно значение. Ако имаха нужните хора, бе много вероятно да успеят да овладеят и най-яростните изблици на онзи отвътре. Пазителите се подбираха според чувството им за дълг и предаността им към задача, която можеше да се окаже непосилна. Мелиаш не искаше да се отдалечава много от мястото, където бе забит черния жезъл.

Той въздъхна и извади кристала. Все пак бе настъпил мигът да каже на Холрън, каквото имаше. Може би той щеше да предложи нещо. Може би самият Съвет ще се раздвижи да проникне в това място, в едно или друго измерение, за кратко разузнаване. И все пак едва ли биха го направили незабавно. Все още бяха прекалено докачливи към всичко, което намирисваше на Джелерак…

Докато лъскаше кристала в ръкава си, той се зачуди какво ли е станало с всички онези, които бе срещнал по пътя им към вътрешността. Възможно бе някой от тях да се е добрал и някак си да е предизвикал тази… неподвижност.

Мелиаш постави кехлибареното кълбо в скута си и се втренчи в него. То вече бе замъглено. Опита се да освободи мисълта си и да постигне контакт, но му беше трудно. Главата започна да го наболява. Прекъсна опита си. Кристалът незабавно се изясни и старият Роук му се ухили.

— Имаш болезнен вид, синко. Да не се е случило нещо?

— Може би — отвърна Мелиаш. — Сега поне разбрах какво му е на кристала. Имаш ли нещо за мен?

— Сигурно имам, щом дамата току-що ме изрита от леглото да ти го кажа. Защо се примиряваме с всичко това?

— Мъдрецът може да промени очевидното. А може би не. Какво е посланието й?

— Първо, трябва да ти кажа, че онзи, който е минал през твоя пост под името Уилиънд, лъже. Преди малко разговарях с истинския Уилиънд. Той е в една конюшня в Муркейв, сред болни коне. После, възможно е твоят Дилвиш да е онзи, когото Джелерак превърна в камък приблизително по времето, когато нашият изчезна от старите регистри. Предполага се, че е оживял наскоро и се е отличил в сблъсък на границата при Портарой, като е вдигнал легионите на Шоредан и се е притекъл на помощ на града. За това даже се пее песен. Тя ми я изпя, преди да ме изрита от леглото. Споменава за метален кон на име Блек и намеква за продължителна вражда с магьосника.