Изменящата се земя [bg]

„Само да можех да държа дъртото копеле навън, докато придобия власт над Туалуа; след това да го пусна вътре и да го предизвикам. Ако не се яви, бих тръгнал да го търся. После дори Организацията трябва да внимава да не ме настъпи. Тогава сигурно ще мога да ги смажа. Дори и той никога не се е опитвал да го направи. От друга страна, и от тях има някаква полза. Дали пък няма да е по-добре да ги оглавя…?“

Той спря, облегнат на парапета, и се загледа в просторната зала с висок таван; врати с различна височина обрамчваха стените й, но не водеха никъде; полустълбища бродеха към пустотата; фонтанът в средата й бе пресъхнал. Както и на много други неща в замъка, Баран никога не можа да отгатне предназначението им. Помисли си, че Джелерак сигурно го знае, както и много други неща, които за самия него винаги щяха да останат тайна. В този миг се стресна, усети внезапно виене на свят, което го накара да се отмести от парапета.

„Ами ако тя знаеше? Ами ако Семирама вече държи ключа, ако владее силата и просто си играе с мен, ако само се преструва, че съществуват затруднения в общуването с Туалуа?“

Той продължи да слиза по стълбата, опирайки се на стената, без да гледа към парапета.

„И кой би могъл да разбере? Тя трябва да е единственото човешко същество на този свят, което може да използва езика на Древните. Дори Джелерак не го знаеше добре; не беше му трябвал. Имаше си заклинания, с които да държи съществото в подчинение. Докато то не обезумя. Нямаше да се налага да използват тези дълги, сложни церемонии, необходими да съживят Семирама, ако самият той бе в състояние да го разбере и да му говори. Гадна, хлъзгава твар, плуваща в лайна. Сигурно и ги ядеше. Ха! В рода му това си беше наследствено. Жреци и жрици на Древните, Трябва да са знаели много неща, за които ние, та дори и великите магьосници не сме и чували. Също толкова лукави и долни, каквито бяха задълженията им. И силата също. Няма да вбесявам Семирама, освен ако не съм сигурен. Може да го нахрани с мен…“

Той се притисна по-близо до стената.

Добре де, ако знае, ако може да го контролира, какво чака тогава? Ако е така, играта е много сложна. Наистина ли е последната от рода си? Трябва да проверя. И все пак е странно… Защо точно тя, щом Джелерак може да съживи, когото си поиска от семейството й? Защото я е познавал отпреди, затова. Чудно ми е колко добре. Никога не съм си мислил, че старата торба с кокали е яздил нещо по-различно от метла, но и той някога е бил млад… Тя си има всичко, каквото трябва, наистина. Сигурно е била и доста похотлива. Ще ми се някой ден да я изненадам с Ръката… Чудя се дали някога са го правили и дали това е причината тя…?

Той стигна до някаква площадка, зави, спря се и потръпна.

„Ама тия стълби са си стръмни. Тъмни. Не съм минавал от тука с години.“

Седна на най-горното стъпало, спусна крака надолу, наведе се към следващото и се смъкна. Лицето му бе мокро. Стискаше зъби.

„Не и преди да съм се родил, майко! Защо сега? Значи е било… Дано никой не мине насам да ме види… Ох, по дяволите!“

Мъжът продължи сантиметър по сантиметър надолу по стълбите.