Изменящата се земя [bg]

— Вечерята ми сигурно изстива — отбеляза Баран, като повдигна фенера. — Да се махаме оттук!

Няколко минути по-късно вече вървяха нагоре по дългото стълбище. В горната му част се мерна сянка. Баран вдигна фенера.

Веднага щом лицето стана видимо, той извика:

— Мисля, че те оставих да наблюдаваш огледалото. Какво правиш тук?

— Един човек от прислугата ми каза, че сте тук долу, господарю. Светлинката, която ме оставихте да следя — няма я!

— Какво? Толкова скоро? Незабавно трябва да призова заместник. Е, добре. Свободен си.

— Спри! — заповяда Семирама.

Робът я погледна и в сърцето му се прокрадна страх.

— За кое точно огледало ставаше дума? — запита тя, докато изкачваше последните няколко стъпала. — Сигурно не за онова в северната стая на горния етаж — онова в желязната рамка?

Човекът пребледня.

— Да, Ваше височество — отвърна той. — Същото.

Баран вече бе загасил фенера и го постави на един рафт. Обърна се към Семирама със слаба усмивка. Тя внезапно се бе изправила и очите й горяха. Той осъзна магическото значение на жеста, който започваше да оформя с лявата си ръка, макар никога да не бе подозирал, че тя може да притежава такава мощ.

— Почакай, кралице! Потърпи! — извика той. — Не е това, което си мислиш! Дай ми възможност да ти обясня! — и той се зачуди дали ще може да призове другата ръка, преди тя да е завършила жеста.

Тя се спря.

— Хайде, обяснявай!

Баран въздъхна.

— Докато се опитвах да намеря решение на проблема с повреденото огледало — каза той, — изпратих вътре в него един дух да проучи друга астрална повреда. Тъкмо се готвех да поговоря с него и да разбера размера на щетите. Оставих този човек да наблюдава в случай, че стане нещо необичайно. Току-що чу неговото съобщение. Веднага трябва да отида там и да се опитам да разбера какво е станало. Може да ни даде ключа, от който се нуждаем, за да отворим огледалото отново.

Тя отпусна ръка.

— Да. По-добре ще е да вървиш. И ме уведоми какво си научил.

— Непременно. Непременно ще го направя.

Той се обърна и хукна.

Семирама изгледа двамата роби, които бяха помагали да пренесат Дилвиш, а също и онзи, който току-що бе донесъл вестта на Баран.

— Какво чакате? — запита тя. — Залавяйте се за работа или се върнете в жилищата си, както щете.

Те бързо се оттеглиха. Тя изчака да се скрият от погледа й. Едва тогава се обърна и тръгна през голямата зала.

Със залеза в залата се бе смрачило, защото прозорци имаше само високо на западната стена. Като се насочи към източната й част, тя усети неясно движение встрани. Силуетът на светлокос мъж, който не се намираше в залата, се отразяваше в огледалото, застанал до бяла колона, каквато също нямаше там. Тя се спря и се вгледа.

Беше мъжът, когото съзря в нощта на невидимото празненство, но сега сам, облечен в зелена дреха, и се усмихваше. Предишния път не бе осъзнала колко е красив, колко много приличаше на…

Той вдигна ръка и й махна. Част от повърхността на огледалото започна да потрепва и тя почти усети, че оттам би могла да премине при него.