Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Но и в гибелта си съм гамен, студен и хладен, и единственото, което ми прави чест, е тъгата по гибелта на верните ми другари, смътната обич към Галя, гузността, че от три месеца не съм прескачал до мама, недовършеният проект за прочистването на плажовете ме притеснява, също — страхът да не падна в двор на детска градина върху дечица, направили мирна пирамида от телцата си.
Бе иначе спокоен, но очи не смееше да отвори и не видя как съдбата е подложила точно под него спасителната среда.
Когато Владай се друсна в здравия, положителния, простоват, но сърдечен център на спасителната среда, той тутакси почина — бездиханен лежеше върху девичи чаршафи, под светлосиньо небе, леещо вълшебна светлина през направената от него дупка в покрива и тавана.
Спасителната среда би писнала при много по-малък повод, но ето — прие посещението му съвсем мъдро. Дори това, че се шибна не другаде, а в ложето на сестричката, съвсем не накара брат й да аутопсира неканения гост, нито накара майката да припадне, нито таткото да извика двама комшии за свидетели. Центърът на попадението — дъщерята — в първия миг се стресна от неочакваното събитие, но не ревна, а само прехапа долната си устна, намествайки горната си челюст вляво. (Малко не съвпадаха двете челюсти, затова направи така.) Прехапа устна, премрежи очите (и кафявото, и жълтеникавото) и в благоговеен покой, в розова нощница и обула набързо късащи сърцето пантофи, зачака какво ще стане.
Нищо не стана. Баща й се качи да поправи покрива, затваряйки по този начин единствения път, по който Владай би могъл да се върне оттам, отдето е дошъл, а брат й, възстановявайки набързо в паметта си санитарните курсове, си припомни терапевтичния ход дишане уста в уста и понечи да го приложи, но майка му го отмести и с очи (и двете жълти) светна към дъщеря си.
— Срам ме е, мамо — проплака момичето.
Майката дръпна сина си за ръкава и го измъкна от стаята. Вратата се затвори зад гърба им и ключалката веднага засия с жълтеникав лъч.
Дъщерята се пресрами, центрира устни и ги впи в сините устни на Владай. Гърдите й заработиха като бутала — ту едната, ту другата изсипваха във Владаевите бели дробове силна непрекъсната струя непорочен момински дъх, в който нямаше примес от снощна почерпка или дъх на келешка цигарка плюс тарикатска паста за зъби „Мери“.
Такъв въздух под такова налягане нивга не бе циркулирал в гърдите му и никой никога не бе правил тъй всеотдайни опити да го спаси. Самият Владай, попаднал в състояние на клинична смърт, не можеше да наблюдава тия неща, ала астралното му тяло, побягнало като плъх от кораба, се бе свило в ъгъла на тавана и виждаше как експериментът ще успее и то ще трябва отново да се прибира в попрогнилия трюм.
Тъй и стана. Онова, за което цялата съвременна медицина не би могла да си помечтае, бе извършено от спасителната среда.
Само след двадесет и четири часа Владай, наметнат в Странно наметало (моето, му бе казал братът — нали тренирам джудо, та ни дават там), пиеше айран и всяка следваща глътка избистряше погледа му, мисълта му, чувствата му. Хубаво му бе сред спасителната среда, здравословно му бе. Усети нехигиеничен повик към чашка кафе, но сам си каза: „Кафето е предразсъдък, допинг е, плаче за цигарка, наркотика му нещастен, и често пъти служи за повод при създаване на извънбрачни връзки.“
… След седмица време Владай беше оженен.
На сватбата си се държа героично, но занесено, сякаш бе опиянен от късмета си, омагьосан от средата си. Край него крещяха горчиво, той в томително нетърпение изчакваше булката да намести устничките си и я целуваше, а после притваряше очи, облягаше се на стола и си почиваше до следващото „горчиво“.
Новата му рода уреди всички формалности много бързо. Владай все още си почиваше в къщурката, облечен в джудистки халат, а в съвета, в поликлиниката, в ресторанта и в пощата кипеше подготовката.
— Само ще ви помоля без никакви там роднини, без разните му дандании — бе казал Владай веднъж, но и тъстът, и тъщата, че и братът се направиха, че не го чуват.
Сега, на сватбата чак, Владай видя, че те са действували тактично — не бяха поканили нито един от близките му хора, нито един от ония, с които се виждаше, и дори ония, които знаеше по име. Но все пак се полагаше да има и негова рода, та на дългата, определена за това маса седяха изкопаните от цялата страна разни далечни негови дядовци и тетки, някакви братовчеди от трети нататък, дошли с издокараните си, но наплашени женици. Старчоците от Владаевата рода вдигаха тостове с едно такова неприкрито, мръсничко съдържание. Той не познаваше ни един от тези съвременници на баба си и дядо си, убеден бе, че повечето от тях отдавна са починали, та затова сега бурната им веселба, бликащата им сексуална енергия му се струваха най-малкото неуместни.