20 години по-късно

— Това трябва да е замъкът на архиепископа — каза той на Планше, — жилището на хубавата госпожа дьо Лонгвил. Но де е манастирът?

— Манастирът ли? — попита Планше. — Той е накрай селото, зная го.

— Тогава карай галоп дотам — рече д’Артанян, — а пък аз ще затегна ремъка на седлото, и се върни да ми кажеш дали не свети някой прозорец у йезуитите.

Планше се подчини и изчезна в тъмнината, а д’Артанян слезе от коня и започна да затяга, както каза, ремъка на седлото.

След пет минути Планше се завърна.

— Господине — рече той, — свети само един прозорец, който гледа към полето.

— Хм! — каза д’Артанян. — Ако бях фрондьор, щях да почукам тук и щях да бъда уверен, че ще пренощувам добре; ако бях монах, щях да почукам там и щях да бъда уверен, че ще се навечерям добре; а сега много е възможно да пренощуваме между замъка и манастира, на голата земя, умирайки от глад и жажда.

— Да — прибави Планше, — като знаменитото Буриданово магаре, А сега искате ли да почукам?

— Шт! — рече д’Артанян. — Светлината на единствения осветен прозорец тук угасна.

— Чувате ли, господине? — попита Планше.

— Наистина, какъв е тоя шум?

Това беше сякаш глухо бучене на приближаващ ураган; в същата минута две групи конници, всяка от по Десетина души, изскочиха от двете улички покрай замъка, отрязаха пътя и заобиколиха д’Артанян и Планше.

— Охо! — каза д’Артанян, като изтегли шпагата си и се закри зад коня си, докато Планше вършеше същата маневра. — Нима ти беше прав и те наистина нас имат предвид?

— Ето го, в ръцете ни е! — извикаха конниците, като се спуснаха към д’Артанян с голи шпаги.

— Да не го изпуснете! — се обади някакъв гръмлив глас.

— Няма, ваша светлост, бъдете спокоен. Д’Артанян помисли, че е време и той да се намеси в разговора.

— Хей, господа! — извика той с гасконския си изговор. — Какво искате, какво желаете?

— Сега ще видиш! — изреваха конниците в хор.

— Стойте, стойте! — извика тоя, когото бяха нарекли ваша светлост. — Стойте, казвам ви, това не е неговият глас.

— Какво е това, господа — каза д’Артанян, — да не би случайно всички в Ноази да са побеснели? Само внимавайте, предупреждавам ви: първият, който се приближи до шпагата ми — а тя е дълга, — ще бъде изтърбушен.

Предводителят се приближи.

— Какво правите тук? — запита той с високомерен глас, сякаш навикнал да заповядва.

— А вие сам какво правите тук? — отговори д’Артанян.

— Бъдете учтив или ще ви начешат здравата; макар и да не желая да кажа името си, изисквам да се отнасяте с уважение към ранга ми.

— Вие не искате да си кажете името, защото ръководите засада — рече д’Артанян. — Но аз, който пътувам спокойно със слугата си, нямам никакви причини да крия името си.

— Стига, стига! Как се казвате?

— Ще ви кажа името си, за да знаете къде да ме намерите, господине, ваша светлост или ваше височество, както ви е угодно да ви наричат — каза нашият гасконец, който не желаеше да числят, че е отстъпил пред заплаха, — познавате ли господин д’Артанян?

— Лейтенанта на кралските мускетари ли? — попита непознатият.