20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Същият.
— Да, разбира се.
— Е, добре — продължи гасконецът, — тогава навярно сте чували, че той има здрава ръка и остра шпага, нали?
— Вие сте господин д’Артанян?
— Да, аз съм.
— Тогава вие сте дошъл да го защищавате, а?
— Гого?… Кой е тоя го?…
— Тоя, когото търсим.
— Аз мислех, че идвам в Ноази — продължи д’Артанян, — а изглежда, че съм попаднал в царството на загадките.
— Отговаряйте де! — каза същият високомерен глас. — Него ли чакате под тия прозорци? За да го защищавате ли сте дошли в Ноази?
— Аз не чакам никого — отговори д’Артанян, който започваше да губи търпение — и никого не се готвя да защищавам освен себе си. Но себе си ще защищавам здравата, предупреждавам ви.
— Добре — каза гласът. — Заминавайте оттук и ни освободете мястото!
— Да замина оттук? — каза д’Артанян, чиито планове се разстройваха от тая заповед. — Това не е лесно, тъй като съм капнал от умора, конят ми също; освен ако не сте тъй любезен да ми предложите вечеря и място за пренощуване някъде в околностите.
— Безделник!
— Е, господине, подбирайте думите си, моля ви се — рече д’Артанян, — защото, ако кажете още една от тоя род, дори да сте маркиз, херцог, принц или крал, ще ви я вкарам с шпагата си в корема, чувате ли?
— Хайде, хайде, тук не може да има грешка — каза предводителят, — веднага се вижда, че говори гасконец, и следователно не е тоя, когото търсим. Тая вечер не успяхме, да се оттеглим. Ние ще се видим пак, началнико д’Артанян — прибави предводителят, като повиши глас.
— Да, само че вече не с тия — предимства за вас — насмешливо отговори гасконецът, — защото, когато ме намерите, може би ще бъде.
— Добре, добре! — каза гласът. — На път, господа! И мърморейки и ругаейки, групата изчезна в мрака по пътя за Париж.
Д’Артанян и Планше постояха още малко в отбранително положение; но тъй като шумът се отдалечаваше все повече, те сложиха шпагите си в ножниците.
— Добре виждаш, глупако — спокойно каза д’Артанян на Планше, — че те не търсеха нас.
— Но кого тогава? — попита Планше.
— Честна дума, не зная! И малко ме интересува. Сега ме интересува как да влезем в йезуитския манастир. И така, на конете! И да почукаме там. Да става каквото ще, по дяволите, те няма да ни изядат!
И д’Артанян се качи отново на коня.
Планше направи същото и веднага почувствува, че зад него падна нещо тежко върху коня, който приклекна на задните си крака.
— Ей, господине — извика Планше, — зад мене седна някакъв човек.
Д’Артанян се обърна и наистина видя две човешки фигури върху коня на Планше.
— Май че сам дяволът ни преследва! — извика той, като изтегли шпагата си и се приготви да нападне новодошлия.
— Не, мили ми д’Артанян — отговори непознатият, — не е дяволът, а аз, Арамис. В галоп, Планше, и в края на селото карай вляво.
И Планше с Арамис зад гърба препусна в галоп, последван от д’Артанян, който започваше да мисли, че всичко това е фантастичен, несвързан сън.
X. АБАТ ДЕРБЛЕ
В края на селото Планше зави наляво както заповяда Арамис, и спря под осветения прозорец До зида. Арамис скочи на земята и плесна три пъти с двете си ръце.
веднага прозорецът се отвори и се спусна стълба.
— Мили мой — каза Арамис, — ако обичате да се качите, ще ми бъде много приятно да ви приема.
— А — каза д’Артанян, — така ли се влиза при вас?
— След девет часа вечерта по неволя се налага, дявол да го вземе! — отговори Арамис. — Уставът на манастира е много строг.
— Извинявайте, мили ми приятелю — рече д’Артанян, — струва ми се, че казахте „дявол да го вземе!“
— Наистина ли? — отговори Арамис със смях. — Възможно е; не можете да си представите, мили мой, колко лоши навици се придобиват в тия проклети манастири и колко лоши маниери имат всички тия църковници, с които съм принуден да живея! Но защо не се качвате?
— Вървете напред, аз ви следвам.
— Както казваше покойният кардинал на покойния крал: „За да ви показвам пътя, ваше величество“.
Арамис се изкачи леко и за миг се намери на прозореца.
Д’Артанян се изкачи след него, но по-бавно; виждаше се, че тоя род пътувания не му бяха тъй присъщи, както на приятеля му.
— Извинете — каза Арамис, като забеляза неловкостта му, — ако знаех, че ще имам честта да ме посетите, бих поръчал да донесат стълбата на градинаря, но за мене е достатъчна и тая.
— Господине — рече Планше, когато видя, че д’Артанян почти се изкачи, — това е удобно за господин Арамис, подхожда за вас, ще бъде подходящо в краен случай и за мене, но двата коня не могат да се изкачат по стълбата.