Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Когато го видя да поклаща отрицателно глава, Бет въздъхна дълбоко.
- Добре тогава. Ще ти оставя храна в кабинета, о'кей? Моля те... хапни нещо.
Джон кимна, но когато тя вдигна ръка, сякаш се канеше да го докосне, той се отдръпна. Без да каже нищо повече, Бет се обърна и се отдалечи.
Когато вратата се затвори зад гърба й, Джон прекоси тренировъчната зала и приклекна. Вдигнал ножа във въздуха, той се хвърли напред, а омразата утрояваше силите му.
Господин X. се залови за работа по обяд. Влезе в гаража на къщата, за да презареди, и се качи в невзрачния миниван, с чиято помощ успешно се сливаше с човешкия поток в Колдуел.
Не изпитваше никакъв интерес към възложената задача, но когато си водач на лесърите и господарят ти нареди нещо, нямаш друг избор, освен да се подчиниш. Или да бъдеш уволнен, разбира се - нещо, което господин X. вече беше преживял и то никак не му бе харесало. Да бъдеш уволнен от Омега, беше също толкова приятно, колкото да обядваш салата от бодлива тел.
Това, че го бяха върнали на проклетата планета, и то в предишната му роля, все още му се струваше невероятно. Явно обаче на Омега му беше писнало водачите на лесърите да се сменят постоянно и искаше поне един да се задържи. И тъй като през последните петдесетина години не беше имало по-добър лесър от господин X., отново го бяха вкарали в играта.
Изписан от ада.
Така че днес отиваше на работа. Докато пъхаше ключа в стартера и слушаше как двигателят запалва с анемична кашлица, господин X. не изпитваше и капчица ентусиазъм. Вече не беше някогашният лидер. Но как би могъл да се чувства другояче, след като беше поставен в ситуация, в която можеше само да изгуби. Рано или късно Омега отново щеше да се вбеси за нещо и да си го изкара на своя главнокомандващ. Това беше неизбежно.
Огрян от ярките лъчи на обедното слънце, господин X. подкара колата из улиците на новия лъскав квартал. Построени в края на деветдесетте години, евтините къщи, издържани в един и същ сладникав стил, покрай които минаваше, бяха като извадени от комплект за „Монополи". Редици от веранди със семпла резба. Прозорци с пластмасови капаци. И истинско изобилие от великденска украса.
За един лесър нямаше нищо по-лесно от това, да остане незабелязан в този мравуняк от изтощени домакини и изнервени регионални мениджъри.
Господин X. мина по „Лили Лейн" и излезе на шосе 22, като не пропусна да спре на знака СТОП. С помощта на джипиес навигатора откри мястото, което Омега му беше наредил да посети. Щяха да му трябват дванайсет минути, за да стигне дотам, което беше добре, тъй като господарят му нямаше търпение да разбере дали планът му да използва човека като троянски кон беше успял и дали вампирите от Братството си бяха прибрали обратно приятелчето.
Господин X. се замисли за мъжа. Сигурен беше, че го е срещал и преди, само че не помнеше кога и къде. Не че това имаше значение, нито сега, нито докато го обработваше.
Беше дяволски кораво копеле. Не беше отронил нито дума за Братството, както и да го измъчваха. Господин X. беше останал много впечатлен. Един такъв тип би бил страхотна придобивка, стига да успееха да го привлекат на своя страна.
А може би това вече беше станало. Може би човекът вече беше един от тях.
Не след дълго господин X. паркира минивана в една отбивка на шосе 22 и пое през гората. Макар че вече беше март, миналата нощ се беше извила снежна буря и сега клоните на високите борове, натежали от сняг, изглеждаха така, сякаш бяха надянали подплатени екипи и се канеха да поиграят американски футбол. Всъщност беше красиво. В случай че си падаш по излети сред природата и разни такива глупости.
Колкото по-навътре в гората навлизаше, толкова по-малко му се налагаше да разчита на джипиеса - усещаше присъствието на господаря си така ясно, сякаш Омега беше наблизо. Може би братята не бяха дошли за човека.
„ Я виж ти... "
Господин X. излезе на една поляна, насред която имаше тъмен кръг. Горещината, която бе изригнала там, беше успяла да разтопи снега и да размекне за кратко коравата пръст и макар че земята отново беше замръзнала, следите от взрива се виждаха съвсем ясно. Отпечатъкът от присъствието на Омега тегнеше наоколо така, както зловонието на боклук през лятото остава във въздуха дълго след като колата за смет е изпразнила кофите.
Господин X. си пое дълбоко дъх. Да, усещаше се и мирис на човек.
Мили Боже, бяха го убили! Братята бяха изличили човека от лицето на земята. Интересно. Само че... защо Омега не беше разбрал, че мъжът е мъртъв? Може би късчето от неговата плът, което беше скрил в тялото на човека, не се бе оказало достатъчно голямо, за да го върне обратно при него след смъртта му.