Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Добре, добре — каза Марино и сви рамене. — Никога ли не ти се иска да си причиниш лоши неща?
Той изглеждаше потиснат и състарен на това красиво място, посещавано от хора, които бяха елегантно облечени и по-добре платени от един капитан от полицията в Ричмънд. Косата му бе оредяла и един непокорен кичур опасваше главата му, досущ ореол от потъмняло сребро. Не беше отслабнал нито килограм, откакто го познавах, и коремът му се подаваше над колана и се допираше до масата. Не минаваше ден, в който да не се страхувам за него. Не можех да си представя, че няма да работя заедно с него до края на живота си.
В един и половина следобед излязохме от хотела и наехме кола. Както обикновено, Марино настоя да шофира. Поехме на изток по Мадисън Авеню. Университетът беше толкова близо, че можеше да отидем пеша. Областният център по съдебна медицина се намираше срещу магазин за автомобилни гуми и Центъра по кръвопреливане. Марино спря пред главния вход.
Центърът се финансираше от областната управа и имаше размерите на този в Ричмънд. Там работеха трима патолози по съдебна медицина и двама антрополози. Това беше необичайно и завидно, защото с удоволствие бих приела в персонала си колега като Дейвид Кантър. В Мемфис имаше и друга разлика. Шефът на центъра беше участник в два от вероятно най-известните случая в страната — бе направил аутопсията на Мартин Лутър Кинг и бе присъствал на тази на Елвис Пресли.
— Ако не възразяваш, ще се обадя по телефона на няколко души, докато си вършиш работата — каза Марино.
— Добре. Сигурна съм, че ще ти намерят свободен кабинет, откъдето да говориш.
Той присви очи, огледа се и рече:
— Не мога да повярвам, че съм тук, където са го докарали.
— Не — казах аз, защото много добре знаех за какво говори. — Елвис е бил закаран в Баптистката мемориална църква. Не са го докарали тук, макар че би трябвало.
— Защо?
— Мислели са, че е починал от естествена смърт.
— Ами да. Умрял е от сърдечен удар.
— Вярно, сърцето му е било в ужасно състояние. Но не това го е убило. Причината за смъртта му са наркотиците.
— Причината за смъртта му е полковник Паркър — ядосано измърмори Марино, сякаш искаше да го убие.
— В кръвта на Елвис са открити десет наркотика. Трябвало е да класифицират смъртта като нещастен случай. Тъжна история.
— Сигурно не е бил той.
— За бога, престани, Марино!
— Виждала ли си снимки от аутопсията?
— Да.
Влязохме в сградата и спряхме пред рецепцията.
— И какво има на тях? — не се отказваше Марино.
Младата жена на име Шърли, която познавах от предишните си посещения, чакаше да прекратим спора си.
— Това не е твоя работа — срязах го аз, после се обърнах към нея. — Как си, Шърли?
— Пак сте тук, а? — усмихна се тя.
— И за съжаление, не нося добри новини.
Марино започна да подрязва ноктите си с джобно ножче, като непрекъснато се оглеждаше, сякаш всеки момент можеше да влезе Елвис.
— Доктор Кантър ви очаква — каза Шърли. — Елате. Ще ви заведа при него.
Марино отиде някъде да говори по телефона, а аз бях поканена в скромния кабинет на човека, когото познавах от дните на лекарската си специализация в университета в Тенеси. Когато се запознахме, Кантър беше на годините на Луси.
Той беше последовател на антрополога доктор Бас, основател на института в Ноксвил, и бе цитиран от най-големите светила в тази наука. Смятаха го за най-добрия експерт в света по следи от триони по човешки кости.
— Кей. — Той стана и протегна ръка.
— Готов си да ме приемеш по всяко време, нали Дейв? — казах и седнах на стола срещу бюрото му.
— Ами, знам какво ти е.
Черните му коси бяха сресани назад и когато Кантър погледнеше надолу, падаха над челото му. Той непрекъснато ги приглаждаше и явно не съзнаваше, че го прави. Лицето му беше младежко, кокалесто и интересно, с разположени близо очи, волева брадичка и голям нос.
— Как са Джил и децата? — попитах.
— Много добре. Отново чакаме бебе.
— Моите поздравления. Три ли ще станат?
— Четири — широко се усмихна той.
— Не знам как го правиш.
— Правенето е най-лесното. Какво ми носиш?
Сложих куфарчето на бюрото, отворих го и извадих найлоновите торбички с частите от кости. Дадох му ги и Кантър взе първо остатъка от лявата бедрена кост. Огледа я с лупа, като я обръщаше от единия до другия край.