Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Луси — прекъснах я аз, — престани, за бога!
Тя млъкна. Лицето й беше безизразно.
— Това е възмутително. Не мога да повярвам, че говориш такива неща.
— Ако на оръжието, с което е извършено престъпление, има твои отпечатъци, нямаше ли да искаш да ти кажа?
— Отпечатъците ми не са върху нищо.
— Лельо Кей, само искам да кажа, че в Интернет някой те дебне и се представя за теб. Разбира се, че не си направила нищо. Но се опитвам да ти обясня, че всеки път, когато някой търси нещо по теми, защото се нуждае от помощта на специалист като теб, този човек ще види и името смъртдок.
— Откъде знае всичко това за мен? В информацията за себе си не съм писала къде съм учила и че имам италиански произход.
— Може би от статиите, написани за теб през годините.
— Вероятно. — Имах чувството, че се разболявам. — Искаш ли да пийнеш нещо преди лягане? Много съм уморена.
Но Луси отново се бе съсредоточила върху компютъра.
— Лельо Кей, каква е паролата ти за достъп до „Америка онлайн“?
— Същата, която използвам и за всичко друго — признах аз. Знаех, че тя пак ще се ядоса.
— По дяволите! Не ми казвай, че още е синбад.
— Скапаният котарак на майка ми никога не е бил споменаван в нещо, написано за мен — оправдах се аз.
Луси написа командата парола и вкара синбад.
— Кой друг знае паролата ти?
— Роуз. И, разбира се, ти. Но няма начин смъртдок да я знае.
— Винаги има начин. Той може да използва програма за закодиране на пароли. Закодира всяка дума в речника, после ги сравнява с паролата ти…
— Не е било толкова сложно — убедено казах аз. — Обзалагам се, че онзи, който е изпратил снимките, не знае нищо за тази програма.
Луси завъртя стола си и ме погледна с любопитство.
— Защо казваш това?
— Защото преди всичко можеше да измие торса, за да заличи доказателствата. И не трябваше да ми изпраща снимка на ръцете на жертвата. Сега може да намерим отпечатъците на жената. Той не е толкова умен.
— Може би мисли, че отпечатъците й нямат значение — каза Луси и стана. — И между другото, почти във всяко помагало за компютри пише да не си толкова глупав, че да избираш парола с името на домашния си любимец.
— Синбад не е мой котарак. Не бих си взела злобен сиамец, който да ме гледа накриво и да ме дебне непрекъснато.
— Е, сигурно поне малко го обичаш, инак нямаше да искаш да мислиш за него всеки път, когато включиш компютъра си.
— Изобщо не ми е симпатичен.
Рано сутринта въздухът беше свеж и чист. Излязох на магистрала 64 и след няколко минути подкарах между редиците коли на паркинга на международното летище в Ричмънд.
Паркирах и докато изваждах куфарчето си от багажника, чух стъпки и мигновено се обърнах.
— Не стреляй — каза Марино и вдигна ръце. Беше студено и дъхът му излизаше на пара.
— Трябваше да подсвирнеш или да кажеш нещо, след като се промъкваш към мен в тъмнината.
— Лошите типове не подсвиркват. Правят го само добрите като мен.
Той грабна тежкото куфарче, което носех в Мемфис, както бях правила безброй пъти. Вътре имаше човешки прешлени и кости — веществени доказателства, които не трябваше да изпускам от ръцете си.
— Куфарчето ще бъде закачено с белезници на ръката ми — заявих аз и го издърпах от него. — Съжалявам, че ти развалям спокойствието, Марино. Сигурен ли си, че е необходимо да идваш?
Няколко пъти бяхме обсъждали този въпрос и аз мислех, че не е нужно да ме придружава. Не виждах смисъл.
— Знаеш, че някакъв маниак си играе с теб. Аз, Уесли, Луси и цялото проклето Бюро мислим, че трябва да дойда с теб. Преди всичко, защото пътуваш по един и същ маршрут с едно и също куфарче при всяко разследване и си станала предсказуема. Пък и във вестниците пише, че се съветваш с онзи човек от Областния център по съдебна медицина.
Паркингът беше ярко осветен и пълен с коли. Не можах да не забележа как шофьорите карат бавно и търсят място, което да не се намира на километри от изхода. Запитах се какво още знае смъртдок за мен и съжалих, че не си бях взела палто, защото беше студено, а бях забравила и ръкавиците си.
— Пък и не съм ходил в Грейсланд4 — добави Марино.
Отначало помислих, че се шегува.
— В списъка ми е — продължи Марино.
— Какъв списък?
4
„Благословена земя“, вилата на Елвис Пресли в Мемфис, Тенеси. — Б.пр.