Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
През следващите два часа се разхождахме сред позлата, огледала, разкошни килими и пауни от цветно стъкло, а гласът на Елвис ни съпътстваше, докато бродехме из неговия свят. Стотици почитатели пристигаха с автобуси и преклонението им пред Елвис беше изписано на лицата им. Мнозина слагаха цветя, картички и писма на гроба му. Някои плачеха, сякаш го бяха познавали лично.
Разгледахме лилавите и розовите му кадилаци, и музея с другите коли. Имаше самолети, стрелбища и зала с витрини, където бяха изложени „Грами“, златни и платинени плочи и други трофеи и награди, които ме изумиха. Помещението беше дълго поне двайсет и пет метра. Не можех да откъсна очи от великолепните костюми от сърма и пайети и от снимките на този наистина изключителен и чувствено красив мъж. Марино зяпаше с отворена уста. На лицето му бе изписано почти болезнено изражение на обич.
— Знаеш ли, че не са искали Елвис да се мести тук? — каза той, когато излязохме. — Някои от снобите в този град така и не са го приели. Мисля, че това го е обидило и може би съсипало накрая. Затова е взимал болкоуспокояващи.
— Взимал е много повече неща.
— Ако тогава беше съдебен лекар, щеше ли да му направиш аутопсия? — попита Марино и извади цигара.
— Разбира се.
— И нямаше да покриеш лицето му? — възмутено добави той и щракна със запалката си.
— Не.
— Аз не бих го направил. Дори нямаше да искам да присъствам на аутопсията му.
— Ако го бяха докарали при мен, нямаше да го регистрирам като естествена смърт. Светът трябва да знае истината, за да не взима перкодан.
Стигнахме до магазините със сувенири. Хората се тълпяха вътре и гледаха Елвис на видео. Гласът му беше завладяващ и игрив. Наистина нямаше друг като него. Продължих да вървя и казах на Марино истината.
— Аз съм почитателка на Елвис и имам голяма колекция с компактни дискове с неговите песни, ако искаш да знаеш.
Той не можа да повярва. Беше много развълнуван.
— И ще ти бъда благодарна, ако не разказваш това наляво и надясно.
— Познавам те от толкова години и не си ми казвала? — възкликна той. — Не се шегуваш, нали? И през ум не ми е минавало, че можеш да го харесаш. Е, сега може би най-сетне разбра, че имам вкус, нали?
И продължи и след като се качихме в колата и потеглихме.
— Спомням си, че веднъж, когато бях малък, го гледах по телевизията. Както обикновено, баща ми се върна пиян и започна да крещи да сменя канала. Никога няма да го забравя. — Марино намали и зави към хотел „Пийбоди“. — Елвис пееше „Хрътка“. Юли, 1956 година. Помня го, защото беше на рождения ми ден. Баща ми дойде, започна да псува и угаси телевизора. Станах и отново го включих. Той ме удари по главата и пак го изключи. И тогава за пръв път в живота си го ударих. Фраснах го в лицето и му казах, че ако още веднъж посегне на мен или на майка ми, ще го убия.
— И той посегна ли ви?
— Не.
— Тогава трябва да благодариш на Елвис.
7.
Два дни по-късно, в четвъртък, шести ноември, рано сутринта поех от Ричмънд към Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Пътят беше около деветдесет минути. Марино и аз пътувахме в отделни коли, защото не знаехме какво може да ни се случи. За мен това можеше да бъде самолетна катастрофа или дерайлирал влак, докато той трябваше да се оправя с градските власти и множеството шефове. Затова не се изненадах, когато, щом наближихме Фредериксбърг, телефонът в колата ми иззвъня. Слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад облаците и времето беше достатъчно студено, за да завали сняг.
— Скарпета — каза той. — Градският съвет е пощурял. Там е Маккуен, чието дете беше блъснато от кола. А по телевизията, вестниците и радиото непрекъснато говорят и пишат за нашия случай.
През изминалите два дни имаше още изтичане на информация. Полицията имаше заподозрян в серийните убийства, включително за петте случая в Дъблин. Предстоеше арест.
— Вярваш ли на тези глупости? — възкликна Марино. — За какво става дума? Мъж на около двайсет и пет, който е бил в Дъблин през последните няколко години? Истината е, че градският съвет внезапно е решил да организира публичен форум във връзка със ситуацията, вероятно защото мислят, че са на път да разкрият престъпленията. Искат да си присвоят заслугата. Да накарат гражданите да мислят, че поне веднъж са свършили някаква работа. Затова трябва да се върна. В десет часа трябва да съм в градския съвет. Освен това шефът ми иска ме види.