Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Онзи, който имах, когато бях дете. Аляска, Лас Вегас и Големия каньон — отговори той така, сякаш идеята го изпълни с радост. — Не си ли мислила за места, където да отидеш, ако можеш да правиш каквото искаш?
Стигнахме до входа на летището.
— Да. Искам да съм си вкъщи. В леглото.
Тръгнах към гишето на авиолинии „Делта“, взех билетите и се качих горе. Магазините още не работеха. Приближих се до охраната и сложих куфарчето на лентата за проверка на рентген. Знаех какво ще последва.
— Ще трябва да го отворите, госпожо — каза служителката.
Отключих куфарчето. Вътре бяха наредени надписаните найлонови торбички с костите. Служителката отвори широко очи.
— Много пъти съм минавала оттук — търпеливо обясних аз.
Тя понечи да вземе една от найлоновите торбички.
— Моля ви, не докосвайте нищо — предупредих я аз. — Това са веществени доказателства за убийство.
Зад мен имаше няколко пътници, които слушаха всяка моя дума.
— Трябва да ги прегледам.
— Не може. — Показах й картата със значката си на съдебен лекар. — Докоснете ли нещо, ще трябва да ви включа сред свидетелите, когато тези неща отидат в съда. Ще получите призовка.
Обясненията бяха достатъчни и тя ме пусна да мина.
— Тъпанарка — измърмори Марино.
— Просто си върши работата — възразих аз.
— Ще се върнем чак утре сутринта. Това означава, че освен ако не прекараш целия ден в гледане на кости, ще имаме малко свободно време.
— Отиди сам в Грейсланд. Аз имам много работа. Освен това ще бъда в отделението за непушачи. Затова, ако искаш да пушиш, ще трябва да отидеш ей там — казах аз и седнах в единия ъгъл на чакалнята.
Марино огледа другите пътници, после се обърна към мен.
— Знаеш ли, проблемът ти е, че не обичаш да се забавляваш.
Извадих от чантата си сутрешния вестник и го разгърнах.
Марино седна до мен и добави:
— Обзалагам се, че не слушаш Елвис.
— Как да не го слушам? Непрекъснато пускат песните му по всички радиостанции и телевизионни канали.
— Той е върхът. Краля!
Погледнах го.
— Гласът му, всичко. Няма друг като него — продължи Марино, сякаш беше влюбен в Елвис. — Все едно слушаш класическа музика или гледаш картините на художниците, които най-много харесваш. Мисля, че такива хора се раждат веднъж на сто години.
— Сега пък го сравняваш с Моцарт и Моне.
— Понякога си ужасна снобка. — Той стана и се нацупи. — И вероятно поне веднъж в живота си може да дойдеш там, където аз искам. Виждала ли си ме да играя боулинг? Казвала ли си нещо хубаво за колата ми? Ходила ли си на риболов с мен? Вечеряла ли си вкъщи? Не. Все аз трябва да идвам при теб, защото живееш в баровската част на града.
— Сготви нещо и ще дойда.
Марино ядосано извади цигари и се отдалечи от мен. Усетих погледите на непознатите. Сигурно мислеха, че сме женени и от години не се разбираме. Усмихнах се и прелистих вестника. Смятах не само да отида с него в Грейсланд, но и да го почерпя кюфтета на скара.
Тъй като човек не може да отлети директно от Ричмънд за никъде, освен за Шарлот, първо отидохме в Синсинати, където сменихме самолета. Пристигнахме в Мемфис по обед и се регистрирахме в хотел „Пийбоди“. Командировката покриваше нощувка за седемдесет и три долара за двама и Марино захласнато се вторачи в голямото фоайе с цветни стъкла и фонтан с патици.
— Мамка му! — рече той. — Не бях виждал хотел с живи патици.
Влязохме в ресторанта с подходящото име „Дива патица“, където във витрини бяха изложени предмети на изкуството, изобразяващи патици. На стените имаше картини с патици, на зелените елеци и вратовръзки на персонала също бяха избродирани патици.
— На покрива има патешки дворец — казах аз. — И два пъти на ден им разстилат червен килим, когато отиват при Елвис.
— Не се занасяй.
Казах на управителката, че искаме маса за двама, и добавих:
— В отделението за непушачи.
Ресторантът беше пълен с мъже и жени, които имаха карти с имената си на реверите заради някакъв конгрес на агентите на недвижими имоти, провеждан в хотела. Седнахме толкова близо до тях, че можех да прочета докладите, които преглеждаха, и да чуя проблемите им. Поръчах си плодова салата и кафе, а Марино си взе обичайните кюфтета на скара.
— Да не са препечени — каза той на сервитьорката.
— Може да се заразиш с коли бацили — рекох аз, когато тя се отдалечи. — Не си заслужава. Повярвай ми.