Тъжният кипарис

— Имам предвид господин Родерик Уелман. Както чух, той е бил увлечен по Мери Джеръд.

— Тя го отблъсна! — възкликна сестра Хопкинс.

— Въпреки че по онова време той е бил сгоден за госпожица Карлайл?

— Ако ме питате — каза сестра Хопкинс, — той никога не е бил истински влюбен в госпожица Карлайл. Поне не така, както аз разбирам да си влюбен.

— А Мери Джеръд… тя… даваше ли му аванси? — попита Поаро, като употреби старомодния израз.

— Тя се държеше много добре — отговори жената рязко. — Никой не може да каже, че го е окуражавала.

— Беше ли влюбена в него? — попита Поаро.

— Не, не беше! — отново отговори остро сестрата.

— Но харесваше ли го?

— О, да, харесваше го.

— И, предполагам, след време симпатията й можеше да се превърне в нещо повече?

— Може би — съгласи се сестра Хопкинс, — но Мери нямаше да постъпи прибързано. Каза му, че той няма право да й говори такива неща, след като е сгоден за госпожица Карлайл. А когато е отишъл да я види в Лондон, тя му е повторила същото.

— Вие самата какво мислите за господин Родерик?

— Приятен младеж. Малко нервен обаче. Изглежда като човек, който страда от лошо храносмилане. Често се случва при нервните хора.

— Много ли беше привързан към леля си?

— Мисля, че да.

— Стоя ли при нея, докато беше много зле?

— Искате да кажете, когато получи втория инсулт? Когато пристигнаха в имението в нощта, преди да умре? Не мисля, че дори е влизал в стаята й.

— Наистина ли?

— Тя не го повика — каза сестра Хопкинс бързо. — А и, разбира се, не подозирахме, че краят й е толкова близо. Повечето мъже са такива — чувстват се неловко в стаята на болен. Не могат да го преодолеят, но това не е безсърдечност. Просто не искат да се разстройват.

Поаро кимна разбиращо и попита:

— Сигурна ли сте, че господин Уелман не е влизал в стаята на леля си, преди тя да умре?

— Не, докато аз бях дежурна! Сестра О’Брайън ме смени в три часа през нощта и може и да го е видяла, но дори да е било така, тя не спомена нищо пред мен.

— Може да е влязъл в стаята, когато сте излезли?

— Не оставям пациентите си сами, господин Поаро — отсече сестра Хопкинс.

— Хиляди извинения. Не исках да кажа това. Помислих си, че може би е трябвало да кипнете вода или да слезете долу за някое лекарство.

— Аз наистина слизах да напълня отново грейката — обясни сестра Хопкинс поуспокоена. — Знаех, че в кухнята има чайник с вряла вода.

— Дълго ли се бавихте?

— Пет минути може би.

— А междувременно господин Уелман е могъл да надникне в стаята й?

— Ако го е направил, значи е било много набързо.

— Както казахте, мъжете се притесняват от болестите — въздъхна Поаро. — Жените са грижовните ангели. Какво бихме правили без тях? Особено жените с вашата професия — наистина благородно призвание.