Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)». Краткое содержание книги:
— Познанието, шейх, — каза Козела. — ЕТА са християни! Повече, младежо — католици! Те ценят човешкия живот — вие не. Те убиват враговете си поименно, вие избивате иноверски маси. Доказахте го в Техеран, Джакарта, по цял свят, а сега в Багдад, Кербала и Мадрид. Доказвате го в Палестина. Докога, според вас, ще ви търпи светът?
— Разбрах ви, генерале! — каза шейхът — Да смятам ли този разговор за приключен?
— Този разговор никога не е започвал — каза Козела, — но, ако ви е любопитно ще ви кажа кога ще бъде началото му!
— Целият съм в слух… — отговори младият арабин.
— Когато, вашия хамър Караман проговори в Солун — каза Козела и изключи.
Очакваше, че арабите ще го потърсят отново. Напразно, в четири сутринта се прибра в апартамента си, беше изпил пет водки, но беше и все по-възбуден и все по-изнервен от мига, когато седна да гледа централните новини на българската телевизия.
„Да върви по дяволите тоя шибан свят! — беше последната му мисъл, когато се хвърли в леглото — Тази планета не може да изтърпи пет милиарда идиоти!“ После потъна в сън, дълбок, безпаметен, пиянски.
Акцията на Маласа по Южното Черноморие беше пълен провал. От всички поръчани наркобосове за отстрелване в „преразход“ минаха само Спас Джендема от Бургас и Пешо Резовеца от Царево. Козела обаче не беше изненадан и Христо Бомбата в Слънчев бряг, и несебърският артист Митьо Очите, и созополският принц Сашо Главата знаеха да се пазят. За тях беше предостатъчен сигнала едно убийство на наркобос било във Видин, било в Сандански, за да почувстват с кожата си, че техния ред предстои. Въпреки това присъствието им беше осезаемо, структурите им действащи.
И въпреки че прати хората на Маласа да освободят кокосовото „Нестле“ от порт Варна, Козела знаеше, че временно на изток от Пловдив и на юг от Варна територията е затворена за него.
Закараха бонбоните в Оброчище, повториха процедурата и закриха лабораторията. Както ноу-хауто се менеше, така се меняха и квартирите. Но както само Аберман знаеше следваща рецепта, така само Козела знаеше следващия адрес на лабораторията. Точно това каза на Бенина Аберман и Йохан фон Веер, когато им се обади да ги предупреди, че тяхното количество от кокаина пътува към тях. Тогава чу нещо любопитно:
— Козел, — каза фон Веер — знам един адрес и една дата, когато Осман Бен Кадир ще е в София.
— Любопитно… — каза Козела, мислейки за друго. — Намери Хакел! Искам деветмилиметрова карабина „Щайер“ с оптика и адреса. Не твърдя, че ще стрелям, бароне, но ако реша друго ще го научиш от пресата.
В държавата ставаше нещо. Ченгетата полудяха, истерията нарастваше. Обикновеното население обаче не чувстваше никаква промяна, а и такава нямаше. Промените бяха формални и статистически. За три дни четиристотин тийнейджъри попаднаха в болниците от кокаинова овердоза и макар пресата да мълчеше имаше и друга информационна система, независима от БТА, интернет, дори и от Ал Кайда. Това беше т.нар. наблюдение на интуицията. Достатъчно беше да се разходи из града и да види Брауновото движение на Бърза помощ и Полиция, за да схване, че вътрешното напрежение в държавата расте. А че расте, Козела знаеше. Знаеше повече — напрежението в държавата растеше, защото самият той създава напрежение на органите.
Пратката с бонбоните мина. Козела се разплати с евреите. И този път удвои количеството. Следващата пратка кокаин щеше да пристигне в порт Варна, маскирана като пяна за бръснене „Жилет“ и тогава Козела направи една от малкото си грешки. Взе карабината и застана на пусия. Той знаеше да чака, знаеше и кого трябва да фиксира в окуляра. След час и половина притаено изчакване на един мокър и хлъзгав покрив, „дивечът“ влезе в капана. Сградата на ДПС светна. Първо влезе охраната, после се раздвижиха асансьорите, накрая се появиха и колите. Козела виждаше всичко това през морския си бинокъл. Все още не беше сглобил „Щайера“ и не беше сложил окуляра. Пушеше му се, почваше да го обзема термичен шок, но той знаеше, че това е много повече от нерви, отколкото от студ. И тогава блесна заседателната зала. Часовникът показваше два и десет през нощта. Започваше деветнайсети март.
В залата влязоха четири-пет души, мъже. Но Козела знаеше кой е дивечът. За голяма негова изненада, вътрешният му глас промени намеренията му. Той трябваше да застреля шейх Бен Кадир. Но отсреща виждаше плешивата, очилата глава на предводителя на глутницата. Право срещу него, с цигара в устата и с кафе в ръка беше Ахмед Доган. „Това е водачът на глутницата — помисли Козела, — а какъв е синдромът на глутницата? Изчезне ли предводителят, подчинените се превръщат в стадо, разпръскват се и се превръщат в самци. Това е истинската цел!“ — помисли Козела, сглоби карабината, постави окуляра, подпря се на лакти и се приготви да стреля.