Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)». Краткое содержание книги:
После телефона й звънна:
— Да — каза Бенина.
— Не се обръщай! — каза Йохан. — Виждам те. Него го няма още. Не бързай с масите.
Бенина приключи с разговора, барманът й сервира, тя запали цигара и с чаша в ръка се обърна в полупрофил към игралната маса. Беше облечена в карминено червена рокля, впита по тялото й и ботуши „Бали“ в същия цвят. Дори чантата й грееше като засъхнала кръв. Тя знаеше, че е расово животно и много добре си даваше сметка, че мъжете нямаше да се забавят. Около масата видя няколко познати лица. Познати, доколкото бяха публични личности. Видя Иван Славков, прословутият Лучано, една особена птица — скандална личност, не му помнеше името, но знаеше, че е бизнесмен и по някакъв начин театрален меценат. Имаше две-три лица на чужденци, северните си личаха лесно и останалите бяха от местния престъпен контингент. Тях ги знаеше и поименно и географски. Те обаче не знаеха нищо за нея. Още по-малко предполагаха, че това е сестрата на бившия покоен адвокат на варненската мафия. Бенина допуши цигарата, отиде до тоалетната, сряза една от ампулите и се върна на бара.
— Още едно малко, моля — каза тя.
Но когато барманът задоволи претенциите й тя изля ампулата с рицина във водата с лед, плати питиетата и с чашата в ръце тръгна към масата.
Славков и министърът играеха в единия ъгъл на масата, затова тя избра диагонала и застана срещу тях. Не те бяха целта й. Но какъвто и флирт да се завържеше на масата щеше да превърне нейното присъствие в кокетно, а по тая причина и в невинно. Кой беше онзи войник, който се луташе между любов и куршуми? Само самоубиец.
Бенина Аберман не беше самоубиец, напротив — тя ценеше живота си и искаше да живее и дълго и богато, но за тази цел трябваше да изиграе добре ролята си. Бенина се настани на масата, извади жетоните. Крупието я погледна, тя каза:
— Тринайсет, червено — и му подхвърли двеста евро.
Разбира се, загуби ги веднага, но тя и затова беше дошла. Беше дошла да губи пари, но да спечели и време, а това значеше власт, а власт значеше много пари. На следващия тур Бенина повтори залога, но постави жетон на седем черно. Отново загуби. Повика сервитьора и поиска малко уиски. Това беше третото за тази вечер, но последното, което нямаше да изпие. Преди да се появи сервитьорът обаче до нея застана млад мъж и попита любезно с усмивка на професионален коцкар:
— Сама ли сте, госпожице?
— Да. И искам да остана сама! — сърдито отговори Бенина.
— Точно така, Бени! — каза свалячът. — Аз съм твоята охрана, моето момиче. — После се поклони куртоазно и придавайки си вид на отхвърлен гларус се оттегли на бара.
Играта продължи още около час. Бенина загуби стотина евро, после възстанови половината на черно, загуби нови двеста. После на червена седмица възстанови около петстотин. Общо взето, погледнато отстрани, приличаше на млада охолна дама, която не се тревожи за парите си, но и не знае добре правилата на рулетката и именно по тази причина като всеки аджамия, разчита на шанса си. А шансът, както всички комарджии по цял свят знаят, винаги е бил на страната на лаиците. Беше преминало полунощ, когато почувства вибрациите в чантата си. Тогава погледна на бара и срещна погледа на фалшивия сваляч, който кимна с очи и посочи вратата. В това време в заведението влизаше около тридесетгодишен светлокос млад мъж с очила и мустаци. Слаб, елегантен, човек, който много повече приличаше на проспериращ търговец на дамско бельо или агент на модна агенция, отколкото на аташиран терорист на Хамас, което разбира се, значеше и на Ал Кайда. Настроението й се промени веднага, като че ли я удари ток или вдигна температура. Почувства, че й се разтреперват краката, че й пресъхва устата, а заедно с това нещо много близо до оргазма шурна в тялото й. От вълнение се беше подмокрила, но това не беше апелът на желанието. Може би това беше древната ярост, която я хвърляше на арената на лъвовете. Не, тя нямаше място там и го знаеше. Тялото й го казваше, но и този, който си въобразяваше, че е лъв, трябваше да напусне арената по-мъртъв от стар разложен труп на плъх.
Осман Бен Кадир се приближи до масата с ръце в джобовете. Остави жетоните си на сукното, поръча на английски минерална вода, запали „Житан“ и седна. Беше близо до нея, гледаха се под ъгъл, но все още не бяха срещнали погледите си. Рано беше да ги срещат. Бенина опита да овладее трепета на тялото си и донякъде успя, тогава от жетон мина на по десет. Числата й отново бяха тринайсет и седем, черно и червено. Познатите лица на масата оредяваха. Имаше един-двама варненски бандити, които познаваше, три-четири проститутки, които чакаха клиенти в едно от сепаретата, чужденците около масата, шейха и тя. Тогава рулетката се завъртя така, че топчето падна на тринайсет червено и Бенина и извика, и изръкопляска едновременно. Точно това беше театърът, който трябваше да изиграе и точно затова беше тука тази вечер. Всички погледи се втренчиха в нея, а тя с широка усмивка върху красивото си лице се обърна към партньорите си на масата и каза: