Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Алвар никога не се беше замислял особено по въпроса, но ако му бяха казали, че първият човек, когото ще убие в живота си, ще е от Валедо, нямаше да повярва. Мъжът дори не беше на седлото. Това някак не беше редно, но заповедта на Лаин Нунес беше категорична: да ги убиват, докато не чуят команда да спрат. Всеки един от тях беше законна плячка, с изключение на набития чернокос мъж, който ги водеше. Него трябваше да оставят на Капитана.
Родриго беше страшен. Още от мига, когато тримата конници от Фезана дойдоха в лагера и разказаха историята си. Онзи дебел търговец — беше се нарекъл Абенмуза — им каза какво е направено във Фезана този ден по заповед на царя на Картада. Алвар не знаеше как да реагира и потърси с поглед водачите си. Лаин Нунес изглеждаше безразличен към кървавата история, сякаш нищо в Ал-Расан не можеше да го изненада, но изражението на сер Родриго говореше друго. Той обаче не каза нищо, когато търговецът замълча, само попита лекарката — наричаха я Джехане — дали някога е служила във войската.
— Не съм — спокойно отвърна тя, — макар понякога да съм се замисляла по въпроса. Засега възнамерявам да следвам пътя, който съм избрала. Радвам се, че ще оставя Хусари ибн Муса — явно така се произнасяше името му — с вас, което ще му помогне да осъществи целите си, а може би и вашите. А аз, с ваше позволение, ще тръгна утре сутринта.
Този отговор, произнесен спокойно и изискано, окончателно спечели сърцето на Алвар. Той и без това беше почти влюбен в лекарката още преди тя да заговори. Беше красива. Косата й — доколкото се виждаше под синьото покривало, закриващо главата и раменете й — беше гъста и тъмнокестенява. Очите й бяха огромни, неочаквано сини в светлината на огъня. А гласът й — Алвар си помисли, че би искал да го чуе край смъртното си ложе. Или да го слуша до края на живота си. Тя се държеше като опитна светска жена дори и тук, в обкръжението на петдесет войници от севера, сред мрака на пустошта. Алвар знаеше, че в нейните очи сигурно ще е просто едно момченце и наистина се чувстваше така, докато я гледаше.
Така и не разбраха какво възнамеряваше да й отговори Капитана и дали това беше сериозна покана да се присъедини към тях, защото в този миг Мартин извика:
— На запад нещо гори!
— Какво има там? — попита Капитана тримата новодошли, които тутакси се обърнаха да погледнат. Пламъците не бяха много далеч.
Отговори не търговецът, а лекарката:
— Това е село Орвила. Имам пациенти там.
— Да вървим тогава — каза Родриго с още по-мрачно изражение. — Ще имате и нови. Оставете мулето. Качете се при Лаин — онзи, възрастния. Алвар, ти вземи слугата й. Лудус, Мауро, вие останете с търговеца да пазите лагера. Хайде! Тоя червей Гарсия де Рада все пак е дръзнал да дойде!
Поне половината от нападателите бяха изклани само за няколко мига. Джехане, която заедно с Велас се беше скрила зад една от пламтящите къщи, чу онзи, когото останалите наричаха Капитана, да изрича отчетливо:
— Стига толкова! Докарайте останалите тук. Капитана! Естествено, тя знаеше кой е той. Нямаше човек на полуострова, който да не го знае.
Двама други ездачи повториха като ехо думите му — единият беше възрастният мъж, с когото беше яздила. Клането спря.
Нападателите бяха подкарани към центъра на селото — широка затревена площадка. Някои от хората на Родриго Белмонте пълнеха на реката ведра и заедно с шепата оцелели селяни се опитваха да потушат огъня. Ала това беше безнадеждно. Дори за неопитен наблюдател като Джехане беше ясно, че само си хвърлят труда на вятъра.
— Докторке! Благословени да са звездите, че те доведоха! Моля те, ела бързо!
Джехане се обърна по посока на гласа и позна една от пациентките си — същата жена, която всяка седмица й носеше яйца на пазара.
— Абираб! Какво има?
— Сестра ми! Ранена е тежко. Един от мъжете го направи. Кръвта й изтича, а е бременна. Мъжът й е мъртъв. Ох, докторке, какво ще правим сега?
Лицето на жената беше черно от саждите и дима, сгърчено от болка. Очите й бяха червени от плач. Джехане, стъписана за миг от грубата реалност на този ужас, отправи безмълвна молитва към Галинус — единственото име, пред което наистина благоговееше — и каза:
— Заведи ме при нея. Ще направя каквото мога.
Зири ибн Арам, който стоеше от другата страна на площадката, още не знаеше какво се е случило с майка му и баща му. Видя леля си да говори с жената, която беше дошла с войниците. Понечи да ги последва, но нещо го възпря. Мигове преди това се беше приготвил да умре, прикован към гредите. Беше изрекъл думите, с които поверяваше душата си на звездите на Ашар. Излизаше, че звездите още не са готови да я приемат.