Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
„Идиотка такава“ — наруга се наум, докато зяпаше ярко осветените витрини. — „Жалка мекушава идиотка.“
От другата страна на улицата един прашен мерцедес се отдели от тротоара и потегли след тях като пантера, тръгнала на лов.
Много добре си спомняше как се бяха запознали. Преди колко време беше? Господи, почти осем години.
Учеше втора година зоология в Юнивърсити Колидж в Лондон и споделяше един апартамент с три приятелки. Родителите й живееха в Оксфорд и бракът им бързо наближаваше края си. Веднъж им отиде на гости за вечеря.
Трябваше да е семейна вечеря, само те тримата, което беше достатъчно неприятно, тъй като родителите й вече почти не ги говореха. Но още щом влезе, баща й каза, че е поканил и един свой колега.
— Интересен тип — така каза. — Полуантличанин, полуфранцузин, почти на твоите години. Пише дисертация върху погребалните практики от Късния период в некропола на Тива; току-що се е върнал от три месеца разкопки в Долината на царете. Абсолютен гений. Знае за иконографията в гробниците и книгите за отвъдния живот повече от всеки, когото познавам.
— Очарователно — измърмори Тара.
— Да, мисля, че ще го харесаш. — Баща й се усмихна, не доловил сарказма. — Необикновен мъж. Мотивиран. Естествено, всички сме мотивирани до някаква степен, но при него тя е изключителна. Имам чувството, че би си отрязал дясната ръка, ако това ще допринесе за повече знания по темата. Или нечия друга ръка, в този ред на мисли. Той е фанатик.
— Познанството с един ми е достатъчно.
— Сигурно си права, но аз все пак имам теб и майка ти. Даниел май няма никого. Безпокоя се за него. Прекалено е отдаден на работата си. Ако не внимава, няма да изкара дълго.
Тара обърна аперитивната си водка. Погребалните практики от Късния период в некропола на Тива!? Господи!
Той закъсня почти цял час и тъкмо разискваха да започват ли вечерята без него, когато се чу звънецът. Тара отиде да отвори и тъй като вече беше леко пияна, си каза, че трябва да се държи любезно.
Ако й провървеше, този щеше да си тръгне веднага след вечерята. „Боже, моля те да си тръгне веднага след вечерята!“
„О, Господи, колко е красив!“
За щастие само го помисли и не го изрече, въпреки че на лицето й се беше изписало нещо като изненада, защото той беше пълната противоположност на всичко, което беше очаквала: висок, тъмнокос, с високи скули и кафяви, почти черни очи, тъмни като петролен кладенец. Тя застина на вратата, вперила поглед в него.
— Ужасно съжалявам, че закъснях — каза той. — Трябваше да довърша една работа.
— Погребалните практики от Късния период в некропола на Тива ли? — Тя го изгледа насмешливо.
Той се разсмя.
— Всъщност попълвах молба за субсидии. Малко по-интересно е. — Той протегна ръка. — Приятно ми е, Даниел Ласаж.
Тя я пое.
— Тара Мъдрей.
Останаха така един миг повече от необходимото, след което влязоха вътре.
Вечерята беше чудесна. Баща й и Даниел през повечето време спореха за някакви неизяснени моменти от историята на Новото царство — дали имало, или нямало съвместно регентство между Аменхотеп Трети и сина му Ехнатон. Беше чувала и беше изключвала от съзнанието си стотици подобни спорове. Но с участието на Даниел спорът придобиваше една любопитна непосредственост, сякаш ги засягаше лично и сега, а не представляваше академичен дебат за време толкова далечно, че дори историята го беше забравила.
— Извинявам се. — Той се усмихна на Тара, докато майка й поднасяше пудинга. — Сигурно сме ви досадили до смърт.
— Съвсем не — отвърна тя. — За пръв път в живота ми Египет всъщност ми се струва интересен.
— Много ти благодаря — обади се сърдито баща й.
След вечерята тя и той излязоха в задния двор да изпушат по цигара. Нощта беше топла, небето беше натежало от звезди и двамата прекосиха моравата и седнаха на ръждясалата люлка.
— Мисля, че просто бяхте любезна — каза той, пъхна две цигари в устата си, запали ги и й подаде едната. — Не беше нужно.
— Никога не любезнича — каза тя и взе цигарата. — Или поне тази вечер не любезничих.
Поседяха малко, без да говорят, люлката се полюшваше бавно, телата им бяха близо едно до друго, но не се докосваха. От него се разнасяше някакво ухание, не на афтършейв, нещо по-богато, по-първично.
— Татко каза, че сте правили разкопки в Долината на царете — каза тя накрая.
— Всъщност малко по-нагоре. В хълмовете над долината.
— Нещо специално ли търсехте?