Далеч от очите, далеч от ума

— Не, не искам — отвърна.

Ако си беше у дома, собствените й майка или баща щяха да я поправят: „Не, благодаря.“ Аманда хвърли поглед на родителите. Както винаги не й обръщаха внимание. Двамата просто си стояха и изглеждаха напълно смутени.

Седморката на Девън също я зяпаха. Навярно се бяха изумили от това, че сестра им е проговорила или че други хора са заговорили нея. Аманда устоя на желанието да им се оплези и да ги изгледа лошо. Все някой трябваше да поеме вината за нещастния живот на Трейси! Без да каже и дума повече, излезе от дневната и изтича на горния етаж.

Хвърли се на леглото на Трейси и заобмисля ситуацията си — не, ситуацията на Трейси. Не беше правилно и не беше честно. Аманда тупна възглавницата от възмущение. Дори се зачуди дали въпреки всичко животът на Трейси не бе по-лош от живота на Джена. Поне Джена имаше майка, която, изглежда, я обичаше.

Ала онова, което наистина я ядосваше, бе фактът, че Трейси не правеше нищо, за да промени нещата. Тя просто ги оставяше да я пренебрегват и единственото, което знаеше, бе да изчезва.

Аманда седна в леглото. Може би това, че животът на Трейси бе така неприятен, си бе нейна вина. Е, ако на нея й се наложеше по-дълго да живее като Девън, то нямаше начин да върви по стъпките на съученичката си.

Едно малко вътрешно гласче я попита: „Ами ако трябва да живееш като Трейси завинаги?“ Насила прогони от съзнанието си тази ужасяваща идея. Докато се налагаше да бъде това нещастно момиче, нямаше да страда като него. Време бе Трейси да поеме отговорност за себе си.

Аманда остана да седи в леглото, докато се чудеше как да промени положението. След малко чу, че хората от телевизията си тръгват, и излезе от стаята си. Още не бе сигурна какъв да бъде първият й ход, ала знаеше, че се налага да направи нещо.

Сега седемте малки момиченца подскачаха насам-натам и вдигаха голяма шумотевица. Господин Девън се опитваше да ги укроти, докато госпожа Девън отиваше да вдигне звънящия телефон в кухнята. От най-долните стъпала Аманда наблюдаваше как господин Девън прави безполезни опити да се справи с децата.

— Канди, престани да скачаш, заболя ме главата от теб.

— Аз не съм Канди, аз съм Манди! — заяви момиченцето.

В този миг госпожа Девън се появи откъм кухнята с потресено изражение на лицето си.

— Лизи се обади. Не може да гледа децата.

— Какво? — викна господин Девън. — Но ние имаме среща с началника ми и съпругата му. Не може да не отидем!

— И какво искаш да направя? — развика му се на свой ред госпожа Девън.

Аманда веднага сграбчи отворилата се възможност:

— Аз ще ги гледам.

Госпожа Девън продължи с оплакванията си:

— Не мога да открия детегледачка в последния момент!

— Напротив, можеш! — този път по-високо рече Аманда. — Не ме ли чу? Казах, че аз ще ги гледам.