Далеч от очите, далеч от ума
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Далеч от очите, далеч от ума». Краткое содержание книги:
— Какво ти направи онази стажантка? Хипнотизира ли те?
— Да.
— И какво е усещането?
Джена сви рамена.
— Не е голяма работа. Не ме накара да квакам като патица или нещо подобно. — Джена замлъкна. Наистина искаше да сподели с някого случилото се. — Всъщност бе малко глупаво. Единственото, което ме накара да направя, бе да прочета мислите на един учител, за да открия, че той иска да я покани на среща.
— Шегуваш се! Само това?
Джена кимна.
— На бас, че когато е хипнотизирала Емили я е попитала дали има бъдеще с него.
Аманда-Трейси се засмя.
— И навярно е казала на Чарлс да го побутне към нея.
Джена понечи да се разсмее и тогава си спомни с кого говори. Наклони глава на една страна и се престори, че за пръв път през деня забелязва нещо.
— Изглеждаш различна.
Аманда кимна.
— Да, подстригах се. И си купих дрехи и грим.
Джена я подуши.
— И парфюм. Сигурно е хубаво да имаш пари, които да харчиш за такива неща.
— Да не мислиш, че родителите на Трейси й дават някакви пари? — скастри я Аманда. — Та те едва съзнават, че тя съществува.
Сега вече вниманието на Джена беше приковано.
— Тогава какво направи? Отмъкна парите, докато беше невидима ли?
— Не. Спечелих си ги. Бяха детегледачка на клонингите. Пък и това не са точно маркови дрехи. Купих си ги от „Таргет“.
— Ясно.
Аманда-Трейси преметна чантата с учебниците си на другото рамо.
— Трябва да вървя.
— Чакай, искам да те питам нещо. Не, всъщност имам да ти казвам нещо.
— Какво? — попита Аманда-Трейси.
— Никога повече не ме съжалявай.
— Не те съжалявам — отвърна момичето.
— Но ти стана мъчно за мен в петък, у дома. Долових го.
— Е, погрешно си доловила. Никога не съчувствам на никого. — И с тези думи Аманда-Трейси си тръгна.
Джена се загледа след нея. Наистина ли Аманда-Трейси мислеше така? Джена се опита да прочете мислите й, ала дарбата не сработи. Значи настина Трейси бе онази, с която се бе свързала.
Ала и в това нямаше смисъл. Ако Джена бе в положението на Трейси, единствения човек, когото щеше да съжалява, беше самата себе си.
13
Когато се прибра в дома на Трейси, на Аманда положението й заприлича на онова в училищната столова. Беше настанал хаос. В дневната едно от седемте момиченца лежеше на пода, риташе и пищеше. Друго дете крещеше. Трето — викаше. В кухнята едно от седемзначетата разля млякото си и се разплака, докато друго грабна една курабийка от чинията на сестричето си и започна борба. Помощничката не се виждаше никаква, а госпожа Девън изглеждаше, сякаш щеше всеки миг да изпадне в истерия.
— Спри! И ти престани! Вървете горе, време е за следобедния сън.
Никое от децата не й обърна внимание, точно както майката на Трейси не обърна внимание, когато „Трейси“ влезе в стаята.
Аманда застана пред погледа на госпожа Девън и заговори силно:
— Какво става?
— Лизи ни остави! — проплака жената. — Звънях на всички агенции в града, но няма нито една свободна детегледачка. Какво ще правя сега?
Аманда огледа неразборията. Беше прекарала доста време със седемзнаците през почивните дни и вече бе развила усет към всяко едно от момичетата. Обърна се към детето, което най-често командваше останалите, и изкрещя с все сила:
— Манди!
Момичето, насила отнемащо курабийките от останалите, погледна към нея.
— Помогни ми — нареди Аманда. — Трябва да накараме всички да се качат горе. Време е за приказката.
Манди се обърна към сладичката Ранди:
— ’Айде, отиваме горе.
Ранди тъкмо опитваше да сплете косата на Бранди на хлабави плитки, затова и двете погледнаха сестра си. Една по една и останалите ги последваха, докато в кухнята не остана нито едно дете. Аманда стисна ръката на Танди и наполовина поведе наполовина извлачи момичето нагоре по стълбите и извън кухнята. Госпожа Девън доведе останалите.
След като всички се събраха в огромната спалня на момиченцата, Аманда попита:
— Чий ред е да избира приказката?
— Мой! Мой! — викна Ванди. Това бе ревливото дете.
— Нека помисля… в петък вечерта беше Бранди, в събота следобед беше ред на Канди, Манди избра приказката в събота вечерта…