Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
След това видя врага — висока, слаба фигура в сива вечерна рокля, сега нейна зълва. Напрежението и гнева в съзнанието на Черил идваха от измъчения глас на Джим, който звучеше в главата й. Усещаше дразнещото натякване за някакъв дълг, останал неизпълнен. Очите й продължаваха да се връщат към нея и да я изучават напрегнато. Снимките на Дагни Тагарт във вестниците показваха само тяло, облечено в панталон или лице с наклонена шапка и вдигната яка на палтото. Сега тя носеше сива вечерна рокля, която изглеждаше неприлична, защото беше строга и скромна, толкова скромна, че скоро изчезваше от вниманието и го съсредоточаваше само върху крехкото тяло, което се преструваше, че скрива. В сивата тъкан имаше оттенък на синьо, което подхождаше на металното сиво на нейните очи. Не носеше бижута, само гривна на китката си — верижка от тежки метални брънки със синьо-зелен оттенък.
Черил изчака, докато Дагни остана сама, после се втурна напред, прекосявайки решително стаята. Погледна отблизо металните очи, които изглеждаха едновременно студени и напрегнати, очи, които гледаха право в нея с вежливо, безразлично любопитство.
— Има нещо, което искам да знаете — каза Черил с напрегнат и суров глас, — за да няма преструвки. Няма да съм просто сладка роднина. Знам какво сте сторили на Джим и как сте го потискали цял живот. Ще го защитавам от вас. Ще ви сложа на място. Аз съм госпожа Тагарт. Сега аз съм жената в това семейство.
— Чудесно — каза Дагни. — Аз пък съм мъжът.
Черил я гледаше как се отдалечава и си мислеше, че Джим е бил прав — сестра му беше създание на студеното зло; не й беше дала нито отговор, нито признание, нито каквато и да е емоция, освен полъх от нещо като изненадана, равнодушна веселост.
Риърдън стоеше до Лилиан и я следваше, докато тя се движеше. Тя искаше да я виждат със съпруга й, така че той се подчиняваше. Не знаеше дали някой го гледа или не; не забелязваше никого около тях, освен човека, който не можеше да си позволи да види. Образът, който занимаваше съзнанието му, беше от онзи момент, когато беше влязъл в стаята с Лилиан и беше видял Дагни да ги гледа. Беше погледнал право към нея, готов да поеме всеки удар, който очите й можеха да му нанесат. Каквито и да бяха последствията за Лилиан, той беше готов да признае публично изневярата си, там, в този момент, вместо да извърши отвратителното престъпление да избегне очите на Дагни, да затвори лицето си с безразличието на страхливец, да се преструва пред нея, че не знае какво прави.
Но удар нямаше. Той познаваше всеки оттенък на чувство, изразяван някога на лицето на Дагни — разбра, че тя не се е почувствала шокирана и видя единствено непокътната ведрина. Очите й се бяха срещнали с неговите, признавайки пълното значение на тази среща, но тя го гледаше така, както би го гледала навсякъде — в неговия кабинет или в нейната спалня. Беше му се сторило, че тя стои пред тях двамата, на няколко крачки разстояние, разкрита пред тях също така просто и открито, както и сивата рокля разкриваше тялото й.
Тя им се беше поклонила и вежливото движение на главата беше насочено и към двамата. Той беше отвърнал, беше видял как Лилиан кимва рязко, след това беше видял Лилиан да се отдалечава и беше осъзнал, че е останал с наведена глава доста дълго.
Не знаеше какво точно му казват приятелите на Лилиан или какво им отговаря. Също като човек, който върви стъпка по стъпка, опитвайки се да не мисли за дължината на безнадеждния път, и той преминаваше от момент на момент, без да допуска нищо в съзнанието си. Чуваше парченца от доволния смях на Лилиан и тон на задоволство в гласа й.
След известно време забеляза жените около себе си — те всички сякаш приличаха на Лилиан, със същата замръзнала вежливост, с неподвижно вдигнати тънки вежди и очи, застинали в скована веселост. Забеляза, че се опитват да флиртуват с него и че Лилиан наблюдава това така, сякаш се наслаждава на безнадеждността на техните опити. Значи това беше щастието на женската суета, което тя го беше умолявала да й даде, това бяха стандартите, по които не живееше, но с които трябваше да се съобразява. Обърна се, за да избяга при група мъже.
Не можа да намери и едно правилно твърдение в разговора на мъжете — за каквото и да говореха, то като че ли никога не беше темата, която всъщност обсъждаха. Той слушаше като чужденец, който разпознава някои от думите, но не може да ги свърже в изречение. Един млад мъж с безочието на алкохолик залитна край групата и се сопна с кикот: