Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Парите са коренът на всяко зло — каза Джеймс Тагарт. — Парите не могат да купят щастие. Любовта ще превъзмогне всяко ограничение и всяка социална дистанция. Може и да звучи изтъркано, момчета, но така се чувствам.
Той стоеше под светлините на балната зала в хотел „Уейн-Фолклънд“, в кръг от репортери, които се бяха струпали около него в момента, в който беше приключила брачната церемония. Той чуваше как тълпата от гости бучи като бурно море извън кръга. Черил стоеше до него, ръката й с бяла ръкавица почиваше върху черния му ръкав. Тя все още се опитваше да чуе думите на церемонията, не вярваше съвсем, че ги е чула.
— Как се чувствате, госпожо Тагарт?
Тя чу въпроса, който идваше някъде от кръга на репортерите. Беше като разтърсване, което я върна в съзнание: изведнъж двете думи направиха всичко реално. Тя се усмихна и въздъхна:
— Аз… много съм щастлива.
В двата противоположни края на балната зала Орън Бойл, който изглеждаше прекалено пълен в официалния си костюм, и Бъртрам Скъдър, който изглеждаше прекалено мършав в своя, наблюдаваха тълпата гости с една и съща мисъл, макар че нито един от двамата не би го признал. Орън Бойл си казваше, че търси приятелите си, а Бъртрам Скъдър смяташе, че събира материал за статия. Но и двамата, без го знаят, подреждаха наум лицата, които виждаха, класифицираха ги в две колони, които, ако имаха имена, щяха да се казват „благоразположение“ и „страх“. Имаше хора, чието присъствие означаваше специална протекция за Джеймс Тагарт, и други, чието присъствие беше желание да избегнат враждебността му — едните бяха ръка за помощ, която да го издърпа нагоре, а другите — сведени гърбове, по които да се качи. Според неписаните закони на съвремието никой не получаваше и не приемаше покана от човек с изявено публично присъствие по друга причина — или заради едното, или заради другото.
Хората от първата група бяха повечето млади, те идваха от Вашингтон. Тези във втората група бяха по-стари, те бяха бизнесмени.
Орън Бойл и Бъртрам Скъдър бяха от тези хора, които използват думите като публичен инструмент, който трябва да се избягва в уединението на собствения разсъдък на човека. Думите бяха ангажимент с последствия, срещу които не искаха да се изправят. Нямаха нужда от думи за таблицата си; класификацията се правеше с мимики — почтително вдигане на вежди, маркиращо „Така-а-а!“ за първата група, и саркастично движение на устните, равносилно на „Хм, добре!“ за втората. Едно лице наруши за миг гладката работа на системата им: когато видяха студените сини очи и русата коса на Ханк Риърдън мускулите на лицата им маркираха втората група, но мимиката казваше „о, Боже!“ Резултатът от пресмятането на силата на Джеймс Тагарт беше впечатляващ.
Те знаеха, че Джеймс Тагарт напълно го осъзнава, когато го видяха как се движи сред гостите си. Ходеше отривисто, като по морзовата азбука — той се движеше на къси пробези и с кратки спирания, с вид на леко раздразнение, сякаш пресмятайки броя на хората, които неудоволствието му можеше да притесни. Намекът за усмивка по лицето му имаше злорад оттенък, сякаш знаеше, че самият факт, че са дошли, за да го уважат, обезчестява присъстващите — знаеше го и му се наслаждаваше.
Опашката от тела продължаваше да се влачи и да се върти зад него, сякаш функцията им беше да му доставят удоволствието да ги пренебрегва. Господин Моуън пърхаше някъде в тази опашка, както и доктор Причът, и Балф Юбанк.
Най-настоятелният беше Пол Ларкин. Той продължаваше да описва кръгове около Тагарт, сякаш се опитваше да придобие тен от някой случаен лъч на това слънце, а изпълнената му с копнеж усмивка молеше да бъде забелязана.
Очите на Тагарт се движеха през тълпата бързо и крадешком, като фенерче на крадец, което, според стенографията на мускулите, разбираема за Орън Бойл, означаваше, че Тагарт търси някого и не иска никой да забележи. Търсенето приключи, когато Юджийн Лоусън дойде да стисне ръката на Тагарт и да каже, докато долната му устна се извиваше като възглавница, за да омекоти удара:
— Господин Мауч не успя да дойде, Джим. Господин Мауч много съжалява, беше си наел специален самолет, но в последната минута изникна нещо, жизненоважни национални проблеми, знаете как е.
Тагарт стоеше неподвижно, не отговаряше и се намръщи. Орън Бойл избухна в смях. Тагарт се обърна към него толкова рязко, че другите се изпариха, без да чакат нареждане да се махнат.
— Какво точно си мислиш, че правиш? — избухна Тагарт.