Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Но не искаше да бъде неблагодарна за грижите му или да му досажда с грозната си бедност — искаше да му покаже желанието си да се издигне и да оправдае благосклонността му, така че му каза, че ако иска да й помогне, може да го направи, като й помогне да си намери по-добра работа. Той не отговори. През следващите седмици тя чакаше, но той така и не спомена за това.
Тя обвиняваше себе си: мислеше си, че го е обидила, че той го е възприел като опит от нейна страна да го използва.
Когато й подари една смарагдова гривна, тя беше твърде шокирана, за да разбере. Отчаяно опитвайки се да не го нарани, тя се опита да обясни, че не може да я приеме.
— Защо не? — попита той. — Не е като да си паднала жена, която плаща обичайната цена за това. Да не те е страх, че ще започна да искам нещо от теб? Не ми ли вярваш?
Той се засмя на глас, докато тя отговаряше притеснено, заеквайки. Усмихваше се с някакво особено удоволствие през цялата вечер, когато отидоха в един нощен клуб, а тя носеше гривната и износената си черна рокля.
Той я накара да сложи гривната отново за вечерта, когато я заведе на парти — на един великолепен прием, организиран от госпожа Корнилиъс Поуп. Ако я смяташе за достатъчно добра, и да я заведе в дома на своите приятели, мислеше си тя, прочути приятели, чиито имена беше виждала по недостъпните планински върхове на светските рубрики във вестниците, тя не можеше да го притеснява и да носи старата си рокля. Тя похарчи едногодишните си спестявания за вечерна рокля от светлозелен шифон с широко деколте, колан от жълти рози с кристална катарама. Когато влезе в строгата резиденция, със студени и бляскави светлини и тераса, надвесена над покривите на небостъргачите, разбра, че дрехата й не е подходяща за събитието, въпреки че не можеше да каже защо. Но се държеше гордо изправена и се усмихваше със смелото доверие на коте, което вижда протегната за игра ръка: хората, които са се събрали да си прекарат добре, няма да наранят никого, мислеше си тя.
Час по-късно опитът й да се усмихва се беше превърнал в безпомощна, смутена молба. Сетне усмивката й изчезна, докато наблюдаваше хората около себе си. Тя видя, че кокетните, самоуверени момичета се отнасяха с невероятно нахалство към Джим, сякаш не го уважаваха и никога не бяха го уважавали. Особено една от тях, някоя си Бети Поуп, дъщеря на домакинята, продължаваше да прави забележки, които Черил не можеше да разбере, защото не беше в състояние да повярва, че ги разбира правилно.
Никой не й обръщаше внимание в началото, с изключение на няколкото учудени погледа към роклята й. След известно време забеляза, че я наблюдават. Чу как една възрастна дама попита Джим, с притеснен тон, сякаш става въпрос за важен сродник, с когото е пропуснала да се запознае:
— Не казахте ли, че това е госпожица Брукс от площад „Медисън“?
Тя видя странна усмивка на лицето на Джим, когато отговори с непривично ясен глас:
— Да, от гишето за козметика в магазина.
След това видя, че няколко души станаха твърде учтиви с нея, а други подчертано се отдръпнаха, като повечето от тях бяха толкова удивени, че се чувстваха неловко, докато Джим ги наблюдаваше мълчаливо с онази странна усмивка.
Тя се опита да се махне, да избяга от вниманието им. Докато се промъкваше край стената, чу един мъж да казва, свивайки рамене:
— Е, Джим Тагарт е един от най-силните хора във Вашингтон в момента.
Не го каза с уважение.
Вън на терасата, където беше по-тъмно, тя чу двама мъже да си говорят и се зачуди защо е толкова сигурна, че говорят за нея. Чу единия да казва: „Тагарт може да си го позволи, ако му доставя удоволствие“, а другият да споменава нещо за коня на някакъв римски император на име Калигула.
Тя погледна самотната изправена кула на „Тагарт“, възправяща се в далечината, и си помисли, че разбира: тези хора мразеха Джим, защото му завиждаха. Каквито и да бяха, каквито и имена и колкото и пари да имаха, нито един от тях нямаше достижение, подобно на неговото, никой не беше предизвикал цялата страна, строейки линия, която всички мислеха за невъзможна. За пръв път тя видя, че всъщност имаше какво да предложи на Джим: тези хора бяха също толкова лоши и малки колкото онези, от които беше избягала в Бъфало; той беше също толкова самотен, колкото и тя винаги е била, и искреността на чувствата й беше единственото признание, което беше намерил.