Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Сетне тя се върна обратно в балната зала, проправяйки си път направо през тълпата, и единственото, останало от сълзите, които се беше опитала да сдържи в мрака на терасата, беше пламенният блясък в очите й. Ако той искаше открито да застане до нея, макар и да беше просто продавачка, ако искаше да се гордее показно с това, ако я беше довел тук, за да посрещне възмущението на приятелите си, то това беше жестът на храбър мъж, който не се подчиняваше на тяхното мнение, и тя искаше да се покаже достойна за куража му, като послужи за бостанско плашило на събитието.
Но беше доволна, че всичко най-накрая свърши, докато стоеше до него в колата му и пътуваха към къщи в мрака. Почувства някакво безрадостно облекчение, борбеното й неподчинение се беше превърнало в странно, тъжно чувство — опита се да не отстъпва пред него. Джим говореше малко, седеше и гледаше мрачно през прозореца на колата. Тя се чудеше дали го е разочаровала по някакъв начин.
Когато спряха пред пансиона, тя му каза отчаяно:
— Съжалявам, ако съм те изложила…
Той не отговори веднага, сетне попита:
— Какво ще кажеш, ако те помоля да се омъжиш за мен?
Тя го погледна, огледа се наоколо — видя един отвратително мръсен дюшек, проснат на някакъв перваз, една заложна къща от другата страна на улицата, една кофа с боклук на малката веранда до тях. Такива въпроси не се задаваха на такова място, тя не знаеше какво означава това и отговори:
— Аз май… нямам никакво чувство за хумор.
— Това е предложение, скъпа.
По този начин те стигнаха до първата си целувка — по лицето й се стичаха сълзи, сълзи, сдържани на приема, сълзи от шок, от щастие, от мисълта, че това трябва да е щастието, както и от някакъв тих, тъжен глас, който й казваше, че не това е начинът, по който е искала да стане.
Не беше и помислила за вестниците до онзи ден, когато Джим й каза да дойде в апартамента му и тя го намери претъпкан с хора, които носеха бележници, фотоапарати и светкавици. Когато за пръв път видя снимката си във вестника — снимка на тях двамата заедно, Джим я беше прегърнал, — тя се кикотеше от удоволствие и се чудеше с гордост дали всеки човек в града я е видял. След известно време удоволствието изчезна.
Те продължиха да я снимат — на гишето в магазина, в метрото, на входа на пансиона, в мизерната й стая. Сега беше готова да вземе пари от Джим и да избяга, да се скрие в някой мрачен хотел за няколкото седмици на годежа й, но той не го предложи.
Изглежда искаше тя да остане, където е. Отпечатваха снимки на Джим зад бюрото му, в главната зала на терминала на „Тагарт“, до стъпалата на частния му вагон, на официален банкет във Вашингтон.
Огромните статии на цяла страница във вестниците, статиите в списанията, гласовете по радиото, кинопрегледите — всички те се сливаха в един-единствен продължителен, нестихващ крясък: за „Пепеляшка“ и „демократичния бизнесмен“.
Тя си казваше, че не бива да изпитва подозрения, когато се чувства неудобно, казваше си да не бъде неблагодарна, когато се чувства наранена. Усети го само на няколко пъти, когато се будеше посред нощ и лежеше в тишината на стаята си, неспособна да заспи. Знаеше, че ще й отнеме години да се възстанови, да повярва, да разбере. Тя преминаваше залитайки през своите дни — като човек, получил слънчев удар, — виждайки единствено фигурата на Джим Тагарт така, както я беше видяла в нощта на великия му триумф.
— Слушай, хлапе — й каза журналистката, докато стоеше в стаята й за последен път, а воалът се спускаше като кристална пяна от косата й до покритите с петна дъски на пода. — Ти мислиш, че ако човек бъде наранен през живота му, то е заради греховете му, и това е вярно в дългосрочен план. Но има хора, които ще се опитат да те наранят заради доброто, което виждат в теб — те знаят, че е добро, имат нужда от него и те наказват за това. Не им позволявай да те пречупят, когато откриеш това.
— Не мисля, че ме е страх — каза тя, гледайки внимателно пред себе си, а лъчистата й усмивка смекчаваше сериозния й поглед. — Нямам право да се боя от нищо. Твърде щастлива съм. Разбирате ли, винаги съм мислела, че няма никакъв смисъл в това, което казват хората — че единственото, което може да ти се случи в живота, е страданието. Няма да отстъпя пред това и да се предам. Мислех, че могат да ти се случат неща, които са красиви и велики. Не очаквах да ми се случат на мен — не толкова много и не толкова скоро. Но ще се опитам да ги заслужа.