Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
След това в простия дървен ковчег постлали покров. Двама мъже, които чакали жените да приключат с приготовленията, качили ковчега в една каруца и го закарали в дома на Джеремая, където щял да изчака до погребението.
Докато майка ми спокойно описваше състоянието на група на София, аз се чувствах така, сякаш някой забива пирони в мен и ме мъчи, за да призная злината си. Но въпреки всичко успях да се удържа, макар и със сетни сили, и плаках през цялото време, покрила очите си е длан. Майка ми ме галеше по гърба, сякаш бях дете.
— Какво има, Ланор, миличка? Защо си толкова разстроена заради София? Да, ужасна трагедия, а и тя беше наша съседка, но не мислех, че се познавате толкова добре…
Прати ме да си легна с една грейка и отиде да сгълчи баща ми, че ме е взел със себе си в гората. Аз лежах, притиснала грейката към стомаха си, но тя не ми помагаше. Не можех да заспя и се вслушвах в звуците на нощта — вятъра, люлеещите се дървета, пукащите тлеещи въглени. Те сякаш всички шепнеха името на София.
Също като сватбата й, погребението на София Джейкъбс беше жалко събитие, на което дойдоха само майка й, част от братята и сестрите й и още няколко души. Денят беше студен и мрачен, всеки миг щеше да завали сняг — така бе, откакто София се самоуби. С Джонатан наблюдавахме всичко от хълма над гробището. Гледахме как опечалените крачат край тъмната дупка. Някак си бяха успели да изкопаят гроб, макар земята да беше замръзнала. Не спирах да се чудя дали не го бе направил баща й, Тоби. Опечалените приличаха на неспокойни черни точици на бял фон в далечината. Пастор Гилбърт произнесе реч над мъртвата. Лицето ми бе опънато и подпухнало от дни на неспирен плач, но в присъствието на Джонатан не можех да пророня и сълза. Струваше ми се сюрреалистично да гледам скришом погребението на София, след като трябваше да съм там и да моля на колене Джеремая за прошка, защото аз бях отговорна за смъртта на жена му, аз я бях подтикнала да скочи в реката.
Джонатан стоеше безмълвен до мен. Най-накрая заваля сняг, сякаш природата се опитваше да се освободи от дълго сдържано напрежение. Снежинките танцуваха в студения въздух и падаха върху тъмното вълнено палто и косата на Джонатан.
— Не мога да повярвам, че е мъртва — каза той за двайсети път тази сутрин. — Не мога да повярвам, че се самоуби.
От стиснатото ми гърло не можеше да излезе и дума. Каквото и да кажех, щеше да е повърхностно и невярно.
— Аз съм виновен каза дрезгаво той и вдигна ръка към лицето си.
— Не бива да се измъчваш заради това — понечих да го успокоя с думите, които си бях повтаряла много пъти наум, докато се криех в леглото, изгаряна от вина. — Живот й беше нещастен още от малка. Кой знае какви мрачни мисли са я измъчвали и от колко дълго. Най-накрая им се е поддала. Едва ли вината е твоя.
Той пристъпи напред, сякаш му се искаше да е там долу, на гробището.
— Не мога да повярвам, че й е хрумнало да се самонарани, Лани. Тя беше щастлива с мен. Струва ми се невероятно, че онази София, която познавах, се е борила с желанието да се самоубие.
— Никога не се знае. Може да се е скарала с Джеремая… сигурно след последния път, когато сте се видели…
Той затвори очи и ги стисна здраво.
— Ако нещо я е разстроило, това е била реакцията ми, след като ми каза за бебето. Няма съмнение в това. Затова се обвинявам, Лани, заради лекомислието, с което се отнесох към новината. Ти каза… — Джонатан внезапно вдигна глава и ме погледна — … че можеш да измислиш начин да я разубедиш да не запази бебето. Моля се, Лани, да не си привела плана си в действие…
Стреснах се и отскочих назад. През последните няколко дена си мислех да му призная всичко и се борех с вината си, която ме мореше като болест.
Трябваше да споделя с някого, такава тайна не може да се пази, без да увреди тялото и душата. И само Джонатан можеше да ме разбере. Все пак го бях направила заради него.