Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
След това не можеше да спре. Продължаваше да се смее, без да забележи, кога смехът се превърна в ридания и най-накрая погледна нагоре и видя кръг от мъже, които гледаха надолу към нея, с извадени кинжали. Главата й пулсираше, болеше, сякаш щеше да се сцепи от ехото от… от какво по-точно?
Мъжът, който стоеше малко по-настрани от другите наклони глава и прикова в нея студения си зелен поглед. Той беше красив, като останалите, и все пак очите му бяха празни. Мъртви. В работата си бе виждала закоравели престъпници рецидивисти с повече емоции в очите, отколкото неговите притежаваха.
— Конлан не е ранен сериозно. Остриетата са намазани с отрова… дозата би била фатална за човек — съобщи той и надменно я изгледа отвисоко. — Няма да е голям проблем да пречистим кръвта му от нея.
Тя изхълца тихо, възвърна нормалното си дишане и после погледна предизвикателно към него.
— Изглеждаш като сериен убиец, приятел. Но който и да си, освен ако наистина можеш да помогнеш на Конлан, ще трябва да минеш през мен, за да се добереш до него.
От останалите се чу колективно ахване, от всичките шестима, не седмина, за малко да пропусне онзи, който лежеше на земята, а от главата му капеше кръв, когато се надигна, за да я погледне.
— Тя се мъчи да го предпази, след като ние се провалихме — процеди той, бършейки с ръка кръвта от очите си. — А ние сме се клели да го защитаваме.
Друг от тях, който приличаше страшно много на Конлан, кимна с мрачно лице, а след това гръмко се засмя.
— Тя със сигурност те постави на място, църковен плъх.
Мъжът, който се смееше, падна на едно коляно и се поклони пред нея, усмивката му се стопи до сериозно изражение и сведе глава.
— Не сме срещали такава смелост сред хората, лейди. Вие се жертвахте, за да защитите брат ми. Но трябва да оставите нашия лечител да му помогне.
Тя посегна към главата си в опит да й попречи да се разцепи, поразена до безмълвност, когато разпозна източника на прииждащата болка. Беше той. Този, който бе коленичил пред нея. Не, не точно. Тя погледна към всички тях, учудването й надделя над страха. Бяха всички те. Техните емоции. Техните гняв и болка.
Райли протегна ръка към огромния мъж, който твърдеше, че е брат на Конлан, нежно докосна ръката му и после бързо я отдръпна.
— Болка — прошепна тя. — Страх за брат ти. Ярост и отмъщение… кой е Терминъс?…
Когато очите на мъжете се разшириха, отразявайки собствения й шок, тя огледа останалата част от групата. Цветове, прекалено много цветове… болката, сблъсъка, тътена на тяхната ярост, пулсиращ в мозъка й. Пулсиращ в сърцето й. Пулсиращ в душата, й.
Твърде много. Твърде много. Твърдемноготвърдемноготвърдемного…
Тя се усмихна с най-добрата си професионална усмивка от типа „Здравейте, аз съм вашият нов социален работник“ и сключи ръце.
— Беше ми достатъчно, благодаря — прошепна тя.
След това затвори очи и за втори път тази вечер — за втори път в живота си — изпадна в безсъзнание. Но го чу — братът на Конлан — докато пропадаше сред тъмните дълбини на тишината в мрака. Чу изненадата в гласа му.
— Тя прочете мислите ми, Аларик. Емоциите ми. И може би се ровеше в главата ми. Тя прочете мислите на всички ни.
Барабас повдигна глава и изсъска. Дракос вдигна поглед от картите на масата в спалнята му.
— Милорд? Какво има?
— Терминъс — изръмжа Барабас и запрати лампата, която стоеше на масата, на пода. — Мъртъв е.
— Но…
— Окончателно мъртъв. Връзката му с мен се прекъсна. Усещах силата и яростта му, както вампир-господар усеща всеки от кръвната си линия. — Това бе недвусмислено напомняне. Дракос не бе от кръвната линия на Барабас и той никога не му се доверяваше напълно.
— Нещо… нещо ново, Дракос. Изправени сме пред нещо ново и каквото и да е то… който и да е… има силата да управлява елементите.
Дракос обърна глава, за да погледне стоманената врата, изградена в стената на подземието.
— Анубиса ли е? Все още ли си убеден, че тя се стреми да се върне в Рагнарьок?
— Гибелта на боговете. Може би. Тя е дъщеря съпруга на Хаос. Към какво друго да се стреми? Тя се храни не с кръв, а с ужаса и отчаянието.
Както бих правил и аз, само ако можех, и все повече и повече докато годините минават.
Дракос прекъсна мислите на господаря си.
— Време ли е да се допитаме до свитъците?
Загледан в най-брилянтния си генерал, Барабас се замисли за момент. Дали мие верен? Мога ли да му имам доверие? А дали има значение? Ако ми помогне да открия отговорите, от които се нуждая, после винаги може да го сполети някой нещастен случай.