Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Когато осъзна колко е голяма къщата, разбра къде е, защото на брега близо до Ориндж Канал имаше само едно такова имение — на Робърт Вандаариф, финансиста, чиято дъщеря се сгодяваше за някакъв немски принц на някаква малка държавица — Карл-Хорст фон Не-знам-кой-си. Чан не си спомняше — името го имаше в някои от заглавията, които беше прескочил, — но бързо разбра, докато пъхаше облечената си в ръкавица ръка през стъклото на една фина стъклена врата, че влиза неканен на доста важно социално събитие и по-точно на някакъв официален маскен бал. Дебнеше в сенките, докато не видя един пиян гост, чиято маска лесно можа да вземе, и после, скрит по този начин (макар че това отново означаваше да си свали очилата), тръгна да търси Трапинг. Тъй като повечето мъже бяха с официални черни дрехи, облеченият в червена униформа полковник се забелязваше отдалече. Самият Чан привличаше внимание по същата причина. Преднамерено наглото впечатление, което създаваше в обичайната си среда, където сплашването бе изравнено с укриването, не подхождаше за маскен бал в разкошно имение. Но той се носеше с надменното изражение на човек, който е на мястото си. Удивяваше се колко много хора незабавно приемаха, че поради неприятната си арогантност той притежава повече права от тях.
Трапинг пиеше усилено насред една доста голяма група, макар да не участваше активно в разговора. Докато го наблюдаваше, Чан видя, че Трапинг всъщност стои между две групи. Едната бе скупчена около едър оплешивяващ човек, към когото всички се отнасяха почтително — най-вече един младеж с гъста червена коса и една извънредно добре облечена жена (възможно ли бе това да е съпругата на Трапинг Шарлот Сонк, а мъжете — братята й Анри и Франсис?). Зад тази жена стоеше друга, чиято рокля бе по-скромна и която — също като Чан — едва доловимо изучаваше хората около себе си. Той реши, че трябва да я избягва най-внимателно. Другата групичка беше от мъже, облечени както официално, така и с униформи. Чан не виждаше дали Крабе е там — не можеше да е сигурен заради маските. Колкото и да беше любопитен да гледа тези компании, събрани около невпечатляваща фигура като полковника — и да разбере защо — Чан знаеше, че не бива да се бави. Стегна се, отиде съвсем близо до тях, като избягваше да ги гледа в очите, и извика на един прислужник от близката маса да му донесе чаша вино. Докато чакаше, разговорът около него замлъкна: и двете групички нямаха търпение да се махне. Прислужникът му подаде пълна чаша и той отпи, като се обърна към мъжа до себе си — който, разбира се, бе Трапинг — и го погледна в очите. Трапинг кимна, после го зяпна. Обезобразените клепачи на Чан, които се виждаха през дупките на маската, го накараха да се замисли, защото макар да не беше сигурен какво вижда, усещаше, че нещо не е наред. Продължителността на контакта обаче позволи на Чан да каже:
— Чудесен повод.
— Наистина — отвърна полковник Трапинг. Погледът му се беше спуснал от очите на Кардинал Чан на палтото и дрехите му, които, макар и впечатляващи, не бяха подходящи за случая, нито дори прилични. Чан погледна дрехите си, отново улови погледа на Трапинг и каза с насмешка:
— Идвам от път. Яздихме дни наред. Но не можех да го пропусна, нали?
— Не, разбира се. — Трапинг кимна леко успокоен, но гледаше някак безпомощно над рамото на Чан: останалите членове на групичката му се отдалечаваха, за да продължат разговора си.
— Какво пиете? — попита Чан.
— Мисля, че същото като вас.
— Така ли? Харесва ли ви?
— Много е добро.
— Да, предполагам. Как иначе? Да пием за домакина.
Чан докосна чашата на Трапинг със своята и я гаврътна, с което принуди Трапинг да направи същото. Преди полковникът да успее да помръдне, Чан грабна чашата от ръцете му, подаде и двете на слугата и му викна да им налее още вино. Докато слугата наливаше, а зад гърба му Трапинг се мъчеше да намери извинения да си тръгне. Чан незабелязано топна палеца си в кесийка с бял прах и като направи забележка на слугата за паднало парченце тапа, го натърка по ръба на чашата на Трапинг, докато я взимаше от ръцете му. Подаде я на полковника и пак пиха — прашецът нямаше как да не полепне по устните на Трапинг. След това — също толкова внезапно, колкото бе дошъл, Чан кимна на Трапинг и си тръгна. Щеше да наблюдава действието на опиата отстрани.
Оттам нататък нещата бързо се объркаха. Мъжете — крилото на Крабе? — най-сетне откъснаха Трапинг от групата, за която Чан предполагаше, че е семейство Сонк, заведоха го в задния ъгъл на помещението и излязоха през една врата, от двете страни на която стояха двама мъже — небрежно, но със сигурност на пост. Чан гледаше как жертвата му изчезва и се огледа за друг път, като само за миг улови погледа на компаньонката на Шарлот Сонк, която в същия момент извърна очи, но не достатъчно бързо. Той излезе, преди да привлече повече нежелано внимание. Отне му поне час — да избягва слугите, гостите и като че ли все повечето подозрителни погледи, докато не се озова в дълъг мраморен коридор с много врати от двете страни. Това беше точно въплъщение на абсурдната му ситуация и как решението му първо да рискува да влезе, а после дръзко да се покаже на Трапинг, се беше провалило напълно. Досега Трапинг трябваше вече да е мъртъв, а вместо това най-вероятно се освобождаваше от това, което сигурно щеше да си обясни като прекалено много вино. Чан му бе сложил само толкова опиат, че да го направи послушен — смяташе да го завлече в градината, но сега това бе просто поредната грешка. Тръгна по коридора, като опитваше вратите и надничаше в отворените стаи. Беше стигнал около средата, когато видя пред себе си в дъното на коридора как от някакъв балкон се появи тълпа хора, които заслизаха по една вита стълба. Чан се хвърли към най-близката врата. Беше отключена. Втурна се в стаята и я затвори след себе си.