Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Понякога ми идваше в главата мисълта: „Та това е дяволски чудесно приключение! Като в книга. И то при първото ми плаване като втори помощник… а съм само двайсетгодишен… и понасям трудностите не по-зле от всички тези хора, поддържам дух в своите момчета.“ Бях доволен. От това изпитание не бих се отказал за нищо на света. Обземаха ме мигове на тържество. Всеки път, когато старият, оголен от всичко кораб се гмурнеше тежко, издигнал високо задницата си, ми се струваше, че „Юдея“ отправя като молба, като предизвикателство, като вик към безмилостните облаци думите, написани на кърмата: „Юдея, Лондон. Стори го или умри.“
О, младост! Каква сила, вяра, фантазия! За мен „Юдея“ не беше старо корито, превозващо товар въглища, за мен тя олицетворяваше борба, проверка, изпитание на живот и смърт. Мисля за нея с радост, с любов, с тъга — както вие мислите за покойник, когото сте обичали. Аз никога не ще я забравя… Подайте бутилката.
Една нощ, когато изпомпвахме водата, завързани — както ви обясних — за мачтата, оглушени от вятъра и така потиснати, че нямахме сили дори да си пожелаем смърт, една тежка вълна връхлетя на борда и ни заля. Веднага щом си поех дъх, аз извиках: „Дръжте се здраво, момчета!“ и изведнъж почувствувах как нещо твърдо, което плаваше по палубата, ме удари в прасеца. Опитах се да хвана този предмет, но не успях. Разбирате, нали, беше толкова тъмно, че на стъпка не можехме да се виждаме.
След удара корабът за малко се успокои и неизвестният предмет пак ме удари по крака. Този път обаче го хванах — оказа се обикновена тенджера. Отпърво, затъпял от умора и мислейки само за помпите, аз не разбрах какво държа в ръка. Но ето че ме осени проблясък и извиках:
— Момчета, отнесена е рубката! Оставяй помпите! Ще търсим кока.
На носа имаше рубка, в нея се помещаваха камбузът, койката на кока и кубрикът. Понеже ден след ден очаквахме всичко това да се озове зад борда, на моряците бе заповядано да спят в каюткомпанията — единственото безопасно място на кораба. Стюардът Ейбрахам обаче с упорството на муле не желаеше да се раздели с койката си — мисля, че от страх, като добиче, което не иска да напусне обора си, който се руши при земетресение. И тъй ние се отправихме да го търсим. Рискувахме живота си, защото, отвързали въжето, вече не бяхме в по-голяма безопасност, отколкото върху някой сал. Но все пак тръгнахме. Рубката беше разрушена така, сякаш вътре се беше пръснал снаряд. Почти всичко бе изхвръкнало през борда — печката, койките на моряците, цялото им имущество, — но двата стълба, които крепяха част от преградата, към която бе прикрепена койката на Ейбрахам, по някакво чудо бяха оцелели. Ние заопипвахме развалините и намерихме преградата: Ейбрахам си седеше в своята койка сред отломъци и пяна и безгрижно си бъбреше нещо несвързано. Той не беше на себе си, напълно и окончателно се бе побъркал под въздействието на този внезапен шок, унищожил остатъците от неговата твърдост. Сграбчихме го, замъкнахме го на кърмата и го пуснахме с главата надолу в каюткомпанията. Разбирате, че нямаше време да го отнесем там с безкрайна предпазливост и да почакаме, докато си изясним състоянието му. Онези, които се намираха долу, щяха да го поемат от трапа. Побързахме назад към помпите. Такава работа не чака. Когато корабът здравата тече, не е шега.
Човек би помислил, че едничката цел на проклетата буря е била да подлуди бедния мулат. Призори тя стихна; на следния ден небето се проясни, вълнението спадна и корабът вече не течеше. Когато трябваше да се поставят нови платна, екипажът пожела да потеглим обратно — и наистина вече нищо друго не ни оставаше. Лодките бяха отнесени, палубата ометена от всичко, рубката изтърбушена, на моряците не им бе останала нито една дрипа освен тези на гърба им, провизиите се бяха развалили, корабът бе пробит. Обърнахме назад и — можете ли да повярвате? — вятърът задуха от изток, право срещу нас. Духаше силно, духаше, без да спре. Трябваше да се борим за всеки инч от пътя, но корабът не течеше много, тъй като вълнението беше сравнително слабо. Два часа помпене през четиричасовата вахта не е дреболия, обаче благодарение на това успяхме да достигнем Фалмът.