Седем дни за цяла вечност…
- Автор: Леви Марк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Йорданов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Седем дни за цяла вечност…». Краткое содержание книги:
София увиваше ресните на килима около пръстите си. Рен нежно я погледна и я погали по косата.
— Добре де, не се сърди! Изглежда, понякога любовните истории имат добър край! Хайде, стига клишета! Не смея дори да погледна часовника си.
София внимателно притвори вратата и се изкачи на етажа. Матилда спеше ангелски сън.
Двете Маргарити се сблъскаха с кристален звън. Удобно настанил се върху канапето в своя хотелски апартамент, Лукас се похвали, че никой друг не може да прави подобни коктейли. Ами поднесе чашата към устните си и го погледна в очите. С много нежен глас той й призна, че ревнува частиците сол, топящи се в устата й. Тя схруска ситните зрънца и игриво изплези език; този на Лукас се плъзна по устните й, преди да навлезе по-дълбоко, много по-дълбоко.
София не запали лампата. Прекоси стаята в полумрака, за да се добере до прозореца, който внимателно затвори. Застана до него и се загледа в бурните вълни на океана. Дълбоко вдиша свежия въздух и погледна замечтано към небето. На небосклона не се виждаха звезди.
… и беше вечер, и беше сутрин…
Ден трети
Той потърси с ръка завивката, но не я откри. Отвори едното си око и се погали по едва наболата брада. Лукас усети собствения си дъх и си каза, че цигарите и алкохолът наистина са вредни. Върху дисплея на радиобудилника цифрите показваха шест и двайсет и една. Намиращата се до него вдлъбната възглавница беше празна. Стана и чисто гол се отправи към малкия хол. Ами, загърната със завивката, ядеше една червена ябълка, която бе отмъкнала от фруктиерата.
— Събудих ли те? — попита тя.
— Индиректно, да! Може ли човек да намери кафе на това място?
— Позволих си да поръчам едно от румсървиса, после си взимам душ и изчезвам.
— Ако не те притеснява много — отговори Лукас, — предпочитам да си вземеш душа у вас, защото много бързам!
Ами остана вцепенена. Тя веднага се отправи към стаята и събра разхвърлените си вещи. Облече се набързо, грабна обувките си и пое по малкия коридор към изхода. Лукас си подаде главата от банята.
— Отказа ли се от кафето?
— Не, и него ще изпия вкъщи, благодаря ти за ябълката!
— Няма защо, искаш ли още една?
— Не, благодаря. Тази ми стига, бях наистина очарована, желая ти приятен ден.
Тя отмести веригата на вратата и натисна бравата. Лукас се приближи до нея.
— Мога ли да ти задам един въпрос?
— Слушам те!
— Какви цветя предпочиташ?
— Лукас, безспорно не ти липсва вкус, но за съжаление е много лош! Имаш сръчни ръце, с теб прекарах една адски хубава нощ, но нека спрем дотук!
На излизане тя едва не се сблъска с камериера от етажа, който носеше закуската. Лукас погледна Ами.
— Сигурна ли си, че не искаш кафе, след като вече го донесоха?
— Абсолютно сигурна съм!
— Хайде, бъди мила. Кажи ми за цветята!
Ами въздъхна дълбоко. Очевидно беше отчаяна.
— Не се задават такива въпроси на получателката. Те убиват чара. На твоята възраст трябва да знаеш тези неща.
— Разбира се, че ги знам — отвърна Лукас с глас на малко палаво момче, — но ти не си получателката!
Ами се изстреля навън и без малко да събори камериера, който чакаше на входа. Двамата мъже, застанали неподвижно, чуха Ами да крещи от дъното на коридора: „Кактуси… и можеш да седнеш върху тях!“ Те мълчаливо я последваха с поглед. Чу се лек звън: асансьорът бе пристигнал. Преди вратите да се затворят, Ами добави: „И една последна подробност, Лукас, чисто гол си!“
— Не мигна цяла нощ.
— Аз винаги спя много малко…
— София, какво става с теб?
— Нищо!
— Една приятелка може да чуе това, което другата не й казва гласно.
— Отрупана съм с работа, Матилда, не знам откъде да започна. Страхувам се, че няма да имам сили да направя това, което очакват от мен.
— За първи път те виждам да се съмняваш в себе си.
— В такъв случай сме на път да станем истински приятелки.
София се отправи към кухненския бокс, мина зад барплота и напълни електрическия самовар. От леглото си, поставено в хола, Матилда можеше да наблюдава изгряващото над залива слънце. Небето се покриваше с тъмни облаци.
— Мразя октомври — каза Матилда.
— Какво ти е направил?
— Това е месецът, който погребва лятото. Всичко се смалява през есента: дните намаляват, слънцето почти не се забелязва, задава се студ. Човек гледа пуловерите си, без да се реши да ги облече. Есента е мръсен и мързелив сезон. Тя не носи нищо освен влага, дъжд и пак дъжд.