Седем дни за цяла вечност…
- Автор: Леви Марк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Йорданов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Седем дни за цяла вечност…». Краткое содержание книги:
— Защо се смеете? — учудено попита Лукас.
— Нямам никаква представа.
— Тогава в никакъв случай не спирайте. Ако знаете само колко ви отива.
— Смехът подхожда на всички.
Заваля ситен дъжд, издълбавайки хиляди малки кратери по плажа.
— Погледнете — каза тя. — Човек би казал, че това е истинска луна, нали?
— Да, прилича малко на луната!
— Изведнъж станахте тъжен.
— Бих искал времето да спре.
София сведе очи и продължи.
Лукас се обърна и тръгна право срещу нея. После заднишком продължи в обратна посока, чертаейки пътя на София, която се забавляваше да стъпва в оставените от него следи.
— Не знам как да ти го кажа — продължи той с детинското си изражение.
— Тогава не казвай нищо.
Вятърът развя косите на София пред лицето й. Тя ги отметна назад с едната си ръка. Тънък кичур се бе закачил за дългите й мигли.
— Ще ми позволиш ли? — каза той, протягайки ръка.
— Вашата срамежливост ме кара да се смея.
— Не си дадох сметка за нея.
— Тогава в никакъв случай не спирайте… тя страшно много ви отива.
Лукас се приближи към София и изражението на лицата им изведнъж се промени. В гърдите си тя изпита усещане, което не познаваше до този момент: безкрайно туптене, отекващо чак в слепоочията й. Пръстите на Лукас деликатно потрепваха, сдържайки обещанието за една крехка милувка по бузата й.
— Ето — каза той, откривайки очите си пред нейните.
В този миг една светкавица раздра небето, гърмът проехтя със страшна сила и пороен дъжд се изсипа върху тях.
— Бих искал да се видим отново — каза Лукас.
— Аз също, може би на малко по-сухо място — отговори му тя.
Той обгърна с ръка София и тичешком я поведе към ресторанта. Боядисаната в бяло дървена тераса беше пуста. Те застанаха под керемидения навес и заедно се наслаждаваха на стичащата се по улука вода. Кацнала върху балюстрадата, лакомата чайка не обръщаше внимание на поройния дъжд. София се наведе и взе залък хляб, напоен с вода. Тя го изстиска и го хвърли надалече. Птицата излетя в простора.
— Кога бих могъл да ви видя отново? — попита Лукас.
— Какъв е вашият свят?
Лукас се поколеба за миг.
— Прилича малко на ада!
София на свой ред направи кратка пауза, погледна го втренчено и се усмихна.
— Това често казват онези, които идват тук, след като напуснат Манхатън.
Дъждът ставаше все по-силен и скоро щеше да прерасне в буря. Сега трябваше да викат с цяло гърло, за да надделеят над шума от пороя. София хвана ръката на Лукас и с мек глас каза:
— Най-напред ще ми се обадите, ще попитате как съм и по време на разговора ще предложите да се видим. Тогава аз ще ви отговоря, че съм затрупана с работа и в момента не мога. Вие пък ще ми предложите друга дата и аз ще ви отговоря, че ме устройва, защото току-що съм анулирала една среща.
Нова светкавица обагри небето. На плажа вятърът вече духаше със страшна сила. Гледайки времето, човек би казал, че всеки момент ще настъпи краят на света.
— Не искате ли да влезем вътре? — попита София.
— Как сте? — каза Лукас вместо отговор.
— Добре! Защо? — отговори учудено тя.
— Защото исках да ви поканя да прекарате следобеда с мен, но вие не сте свободна, отрупана сте с работа и сте прекалено заета. Може би е най-добре да ви поканя на вечеря, какво ще кажете?
Младата жена се усмихна. Той разтвори мантото си и я загърна с него, след което я поведе към колата. Вълните на разбушуваното море достигаха до опустелия тротоар. Лукас преведе София през пътя. Той с мъка отвори вратата на автомобила под напора на силния вятър. Оглушителният шум на бурята намаля, след като влязоха в колата. Потеглиха под ударите на поройния дъжд. Лукас остави София пред един гараж, както самата тя го беше помолила. Преди да се разделят, той погледна часовника си. Тя се наклони към прозореца.