Седем дни за цяла вечност…
- Автор: Леви Марк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Йорданов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Седем дни за цяла вечност…». Краткое содержание книги:
Сервитьорката постави на масата димящ глинен съд, от който се подаваха щипки на раци. Лукас сервира няколко на София и хвърли поглед към двете бели кърпи, които бяха поставени отпред, точно до купата с вода, която служеше за изплакване на пръстите. Лукас й предложи едната, но тя отказа, той също не намери за необходимо да връзва кърпа около врата си.
— Трябва да ви призная, че лигавникът не е аксесоар, който ви отива. Нищо ли няма да ядете? — попита той.
— Не, няма.
— Да не би да сте вегетарианка?
— Идеята да се ядат животни винаги ми се е струвала странна.
— Това си е в реда на нещата и аз не виждам нищо странно.
— Аз пък до известна степен виждам.
— Но нали всички същества на земята, за да оцеляват, са принудени да се хранят със себеподобни.
— Да, но на мен раците нищо не са ми направили. Наистина съжалявам — каза тя, отблъсквайки леко чинията, която видимо я отвращаваше.
— Не сте права. Природата изисква всичко това. Ако паяците не се хранеха с насекоми, то насекомите щяха да се хранят с нас.
— Именно защото раците приличат на големи паяци, трябва да ги оставим на мира!
Лукас се обърна към сервитьорката. Помоли я да му донесе менюто с десертите и учтиво й каза, че е приключил с обяда.
— Не бива да се съобразявате с мен и да се отказвате от това, което сте си поръчали — каза София, като леко се изчерви.
— Вие ме иронизирахте по отношение на ракообразните. — Той отвори менюто и посочи един десерт с течен шоколад.
— Мисля, че в този случай ние сами си причиняваме болка. Това нещо тук трябва да е пълно с калории!
С намерение да изпробва точността на своята интуиция относно Ангелите проверители, София го попита за функциите, които изпълнява, Лукас от своя страна отклони нейния въпрос.
Имаше други, по-интересни теми, по които той желаеше да разговаря с нея, и за начало се поинтересува с какво друго се занимава, освен да бди над сигурността на търговското пристанище. Искаше да знае как прекарва свободното си време. Дори и в единствено число, му бе отвърнала тя, този израз й се струваше странен. Извън работата си тя прекарваше своето време в различни асоциации, преподаваше в училище за хора с нарушено зрение, занимаваше се с възрастни и деца в болниците. Обичаше тяхната компания, помежду им се създаваше една особена магическа връзка. Единствено децата и възрастните хора виждаха онова, което много от останалите игнорираха, а именно изгубеното време на техния живот. В нейните очи бръчките, породени от старостта, образуваха най-красивото писмо на живота, онова, посредством което децата се учеха да четат своите мечти.
Лукас я погледна чаровно.
— И вие наистина се занимавате с всичко това?
— Да!
— Но защо?
София не му отговори. Лукас погълна остатъка от кафето си и след известна пауза си поръча друго. Даде си достатъчно време, за да го изпие, независимо че напитката изстиваше, независимо че небето се покриваше с облаци, желанието му бе този разговор да не свършва, най-вече да не свършва точно в този момент. Предложи на София да се поразходят по брега на океана. Тя вдигна яката на пуловера си и стана. Благодари му за тортата. За пръв път ядеше шоколад и намираше вкуса му за невероятен. На Лукас му се струваше, че се подиграва с него, но имайки предвид радостното й излъчване, в крайна сметка заключи, че тя не го лъже. Но имаше и друго, което не му даваше мира: точно в този момент той видя нещо неизразимо в нейните очи и изведнъж му се стори, че тя никога не лъже. За пръв път го обзе съмнение и той остана със зяпнала уста.
— Лукас, не знам какво толкова съм казала, по при липса на паяци вие рискувате много!
— Моля?
— Ако останете дълго време с отворена уста, някоя муха може да ви навести!
— Не ви ли е студено? — попита Лукас, заставайки прав като стълб.
— Не, но смятам, че няма да е зле да се поразтъпча малко.
Стачката не се бе състояла. Една огромна чайка се носеше по водата и, изглежда, всеки момент щеше да излети. Краката й докосваха вълните, произвеждайки пръски пяна. Птицата най-сетне хвръкна, направи лек завой и се превърна в малка точица на фона на светлинния лъч, който се показваше иззад облаците. Плясъкът на нейните криле постепенно отстъпи място на шума от разбиващите се в прибоя вълни. София се обърна с гръб към вятъра, който вдигаше облаци от пясък. Лека тръпка премина по цялото й тяло. Лукас свали сакото си, за да я наметне. Изпълнен с водни пръски вятър я шибаше по лицето. Тя широко се усмихна, опитвайки се със сетни сили да спре обземащия я отвътре смях, смях без предлог и без видима причина.