Седем дни за цяла вечност…
- Автор: Леви Марк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Йорданов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Седем дни за цяла вечност…». Краткое содержание книги:
— Не ви чух.
— А аз, да — каза старецът, приближавайки се към нея. — Какво правиш тук по това време, нали работният ти ден вече свърши?!
— Дойдох да се разтоваря малко от неприятностите, които днес следваха една след друга.
— Не се поддавай на външността, тя често лъже.
София повдигна рамене и седна на първото стъпало от каменните стълби, които се спускаха към водата. Жул се присъедини към нея.
— Боли ли ви кракът? — обърна се към него тя.
— Не се грижи за моя крак! Попитах те какво не е наред.
— Мисля, че съм изморена.
— Ти никога не се чувстваш изморена… така че говори!
— Не знам какво ми е, Жул… чувствам се малко отегчена…
— Ето че си дойдохме на думата!
— Защо казвате това?
— Нищо, само така!
— Какво предизвиква тази апатия у нас?
— И аз не знам.
— Човек никога не забелязва настъпването на тъгата. Само в даден момент осъзнава, че тя се е настанила в него, и след това изведнъж установява, че я няма, без да може да разбере как и защо.
Той се опита да стане, тя му подаде ръка, предлагайки му да се опре върху нея. Жул се намръщи, надигайки се бавно.
— Седем и четвърт е… мисля, че трябва да си тръгваш.
— Защо ми казвате това?
— Престани с този въпрос! Да предположим, защото вече е късно. Довиждане, София.
Той тръгна, без да куца. Преди да се промъкне под своята арка, старецът се обърна и добави:
— Твоето терзание какво е? Русо или кестеняво?
Жул изчезна в мрака, като я остави сама на паркинга.
Тя нямаше никакви шансове да запали с първото завъртане на ключа. Фаровете на форда едва осветяваха носа на кораба. Скоростният лост издаде шум, наподобяващ този на картофено пюре, мачкано с ръка. София излезе, затръшвайки нервно вратата след себе си, и се отправи към будката на пазача.
— По дяволите! — промърмори тя, вдигайки високо яката на якето си.
Четвърт час по-късно едно такси я остави пред Ембаркадеро Сентър. София тичешком изкачи стълбите на огромната зала на хотелския комплекс. Оттам взе асансьора, който я изведе направо до последния етаж.
Панорамният бар бавно се въртеше около оста си. За половин час човек можеше да се наслади на остров Алкатрас на изток, на Бей Бридж на юг, на финансовите центрове и техните магистрални кули на запад. Погледът на София можеше също така да обхване величествения Голдън Гейт, който свързваше потъналите в зеленина площи на Президо с покритите с мента скали, извисяващи се над Саусалито… И всичко това при условие, че седнеше срещу панорамния прозорец, но за съжаление Лукас вече бе заел удобното за гледане място…
Той затвори менюто с коктейлите и с едно щракване на пръстите извика сервитьора. Жената сведе глава. Лукас изплю в ръката си костилката, която старателно лъскаше с език.
— Цените тук са абсурдни, но трябва да си призная, че изгледът е изключителен — каза той, поглъщайки нова маслина.
— Да, имате право. Изгледа си го бива — каза София. — Мисля, че виждам част от Голдън Гейт в мъничкото огледало пред мен. Стига това да не е отражението на вратата на тоалетната, защото тя също е червена.
С върха на пръстите си Лукас взе полираната елипса, хвърли я в малката чинийка за хляб и заключи:
— В крайна сметка навън е тъмно, нали?
С трепереща ръка сервитьорът постави върху масата едно сухо мартини, два коктейла и бързо се оттегли.
— Не намирате ли, че е малко неспокоен? — попита тя.
Лукас беше чакал десет минути за тази маса и междувременно бе направил някои строги забележки на сервитьора.
— Повярвайте ми, като се имат предвид цените тук, човек може да си позволи да бъде взискателен!
— Вие със сигурност притежавате златна кредитна карта? — отвърна моментално София.
— Разбира се! Как познахте? — попита Лукас, едновременно учуден и очарован.
— Те понякога правят хората арогантни… Повярвайте ми, сметките тук нямат нищо общо със заплатите на обслужващия персонал.
— Това е вашата гледна точка — подчерта Лукас, дъвчейки поредната маслина.
От този момент нататък всеки път, когато поръчаше бадеми, нещо за пиене, чисти салфетки, той си даваше труда да изрече няколко едва доловими благодарности, които, изглежда, му засядаха на гърлото. Когато София го попита дали нещо не е наред в работата му, той избухна в бурен смях. Нещата при него, както никога досега, вървели много добре и наистина се чувствал много щастлив, че я е срещнал. След като изяде още седемнайсет маслини, той плати сметката, без да остави бакшиш. На излизане от сградата София дискретно постави една банкнота от пет долара в ръката на пиколото, докарало колата на Лукас.