Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
И зачака.
Чу първото почукване в седем без три минути. Тя забърза към вратата и надзърна през шпионката. Беше висока слаба жена с прошарена коса, която й напомняше за Круела де Вил. Беше смръщена и носеше три големи пазарски чанти.
Лорна отвори вратата.
— Здравейте — каза, осъзнавайки внезапно, че не си е подготвила приветствие предварително. — Добре дошли в Клуба на анонимните шопинг маниачки. Аз съм Лорна.
— Флорънс Майърс — представи се непознатата, като се втурна в апартамента, удряйки домакинята с пълните торби, докато минаваше покрай нея. — Първото, което трябва да направим, е да сменим името.
— Да сменим името? — повтори Лорна.
— Точно така. Сегашното звучи като рехабилитационна програма за наркомани или алкохолици. Нямаме нужда от подобна реклама.
Всъщност според Лорна ставаше въпрос точно за нещо такова.
— Мислите ли?
— Аха. Какво мислят по въпроса останалите?
— Все още не зная.
— Искате да кажете, че не сте разговаряли с тях?
— Не. Не и на тази тема.
Флорънс изглеждаше раздразнена за момент, после сви рамене и додаде, повдигайки чантите:
— Къде да оставя това?
— Какво има в тях?
Гостенката я изгледа, сякаш току-що я бе попитала кое число следва след три.
— Обувки, разбира се!
Трябва да бяха много обувки.
— Във всички торби?
Флорънс започна да отваря чантите, да вади различни чифтове и да ги нарежда на пода. Някои от тях бяха доста смачкани, за което бе допринесъл и фактът, че бяха натъпкани сред останалите, но повечето бяха… ами, изключително грозни. И от нито една известна марка.
— Виждате ли тези? — Жената вдигна чифт, приличащ на кожени сандали, на който Лорна би могла да се възхити като дете. Бяха в цвят, който в днешно време се определя като бледорозово. — „Джими Чу“. Лимитирано производство.
— „Джими Чу“? — скептично повтори Лорна.
Другата кимна самодоволно.
— Никога не прави модели без токове.
— Ами, сигурно… — Нямаше смисъл да спори. Взе едната обувка и започна да я разглежда. Етикетът изглеждаше оригинален, но беше залепен малко разкривено. — Откъде ги взехте?
— От Ню Йорк — дръпна обувката от ръката й Флорънс. — На ъгъла на Четиридесет и осма улица и Пето Авеню.
— Съжалявам, но не познавам достатъчно добре Ню Йорк. Що за магазин е това?
— Изобщо не е магазин — прекъсна я гостенката, сякаш Лорна току-що бе изрекла нещо изключително глупаво. — Купих ги от един млад човек, който търгуваше с обувки и чанти. По-голямата част от тях продадох по интернет. Натрупах доста пари от това. Но тези — погледна с възхищение към въпросните сандали, — те са специални. Не се съмнявам, че ще се намери кой да ми предложи два чифта чисто нови за тях.
— Искате да кажете, че сте ги купили от уличен търговец?
Флорънс сви рамене.
— Знам, че вероятно са крадени, но това не ги прави по-малко ценни.
Лорна сдържа думите на върха на езика си, за да не й каже, че смачканият им вид напълно ги обезценява, но реши да премълчи. За своя беда, бе възпитана да бъде винаги любезна.
За щастие на вратата отново се почука и тя отиде да отвори. Страхът й от среща с опасен маниак бе изместен от опасението, че ще й се наложи да прекара вечерта в апартамента си с група изгубили ума си жени, които се опитват да разменят оранжеви, ръчно изработени боти за кожени ботуши на „Етиен Айгнер“.
Дори не си направи труда да погледне през шпионката, а направо отвори вратата, за да се озове пред подобна на статуя червенокоса жена в ленена рокля с цвят на слонова кост и с отворени обувки на „Емилио Пучи“, пищно украсени с брокат. В едната си ръка държеше старомодна чанта тип плик, а в другата — неголяма найлонова торба.
Без съмнение вътре имаше кутия с обувки.
Лорна би забелязала това дори от километри.
Непознатата се усмихна, сякаш беше филмова звезда, и заговори:
— На правилното място ли съм попаднала? Вие ли сте Лорна?
Домакинята бе прекалено замаяна от появата й, както и от обувките, за да откликне веднага.
— Да — каза накрая. — Извинете ме, вие сте…?
— Хелън Захарис. — Извади от торбата бутилка вино, разкривайки загорялата си ръка. — Приятно ми е да се запознаем. Не съм сигурна какво ще представлява срещата ни, но виното е подходящо за всички случаи.