Клубът на анонимните шопинг маниачки

— Какво? Още сега?

Той се засмя. Беше любезен, но сякаш не осъзнаваше напълно колко й е трудно да изпълни искането му.

— Не, не.

— О! — Какво облекчение. — Слава богу!

— Първо трябва да ми продиктувате номерата и имената на банките. — Извади ножица от чекмеджето на бюрото си и й я подаде. — После ще ги срежете и ще ми ги предадете.

Отново го погледна с надеждата, че веднага след това ще се засмее и ще й каже, че се шегува, но малкото му кръгло лице беше безизразно, а тънките устни — стиснати решително.

Вече вземаше химикалка и буташе към нея черен кожен бележник.

— В този ред на мисли, първо ще се свържа с кредитните ви инспектори и ще договоря с тях по-ниски лихви и нови погасителни планове — продължи той. — В дългосрочен план това ще ви спести стотици, може би дори хиляди долари.

— Но… — Лорна знаеше, че онова, което й казва, е истина и не би трябвало да има никакви възражения. Ала все пак се чудеше. — Ами ако изпадна в крайна необходимост? Ще мога ли да използвам кредитните си карти?

Мъжът хвърли поглед към разпечатката на списъка с кредиторите и дълговете, които бе натрупала.

— Крайна необходимост? От това, което чета тук, не оставам с впечатлението, че сте ги използвали само в такива ситуации.

Е, разбира се, не можеше да се очаква от него да разбере как една дребна покупка може да я изтръгне от емоционална депресия. Достатъчно беше да го погледне човек! Беше облечен в очевидно евтин костюм, защото шевовете си личаха. Ами тези обувки! Мили боже, обувките му… сигурно бяха от магазин за един долар. Бяха в неестествен нюанс на бледокафяво, за който баща й казваше, че никой не би могъл да го докара, освен времето. Подобни груби шеги бяха често използвани в семейството й.

— Не че планирам да изпадна в такова положение — обади се тя, — но какво ще стане, ако изникне нещо, например… не знам… — Какво би могло да му се стори достатъчно разумен довод? — Ако например се озова извън града? Или пък ми се наложи да плащам разноски за лечение? Ами ако колата ми се повреди? — Нямаше намерение да му разкрива, че щеше да я ползва още най-много месец. — Нещо такова. — Дали не може тайно да задържи поне едната? За всеки случай. Но коя да избере? Тази на „Виза“, чиято лихва беше девет цяло и осем процента, но имаше кредитен лимит четири хиляди и двеста долара, или пък „Американ Експрес“ с шестнайсет процента лихва и десет хиляди лимит?

Беше също като „Изборът на Софи“7.

Фил Карсън я наблюдаваше през бюрото си. Беше дребен мъж, но върху хидравличния стол, който можеше да се повдига и снишава, приличаше на малко дете в огромно кресло, което не откъсваше очи от нея.

— Лорна, сблъсквал съм се с подобно нещо и преди. Свикнали сте да живеете по определен начин и се страхувате да промените жизнения си стандарт.