Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
— Вижте, не знам…
— Уверявам ви, няма да ви причини никакъв дискомфорт.
Тя преглътна. Ако й помогне да събере кураж да излиза от апартамента си поне от време на време, изобщо не я интересуваше дали ще бъде болезнено или не.
— Добре — каза примирено и затвори очи. — Продължавайте. — Изчака за момент, докато той търсеше най-подходящата точка. — Може да го направите.
— Вече приключих. — Докторът се усмихна, излъчвайки такава спокойна увереност, че за момент се зачуди как изобщо бе могла да се усъмни в него.
Докосна с ръка ухото си и усети малка, подобна на обица метална пластина, прикрепена към вътрешната страна на меката му част.
— Това ли е?
— Това е — кимна той.
Остана неподвижна за момент, колкото да се увери, че не чувства нищо по-различно. Нищо такова.
— Кога ще усетя разликата?
— Не мога да кажа точно. За всеки пациент е строго индивидуално. По-вероятно е да забележите, че вече не усещате прилив на паника, когато сте на улицата, отколкото да се чувствате по-особено.
Три часа по-късно, въпреки голямата доза скептицизъм, Сандра започна да мисли, че може би лекарят е прав.
Не можеше точно да обясни какво се бе променило. Не беше като внезапна готовност да се качи в претъпканото метро, но мисълта да излезе и да отскочи до супермаркета например й се струваше много по-приемлива, отколкото предишния ден.
На следващата сутрин подобрението бе още по-голямо. По някакъв начин усещаше, че е готова да се влее във външния свят, но си даваше сметка, че в това има и известна доза фалшива самоувереност. Ако сега излезеше и скочеше в първия автобус, със сигурност щеше да си проправя път навън още на първата спирка.
Значи градският транспорт отпадаше. Затова пък разходката до близкия супермаркет й изглеждаше постижима. Тръгна да си купи салата и няколко фунийки сладолед. Макар да не бе кой знае какво забавление, поне не усещаше обичайните пристъпи на паника.
Върна се в апартамента си, чудейки се дали пластинката на ухото й действително притежава силата да й помогне да се пребори с фобията си.
Имаше прекрасен начин да го провери.
Следващият ден беше вторник — денят за среща на анонимните маниаци на обувки. Можеше да отиде поне веднъж. Ако се получи, толкова по-добре. Ако ли не, тогава можеше да се оправдае, че е опитала, и да продължи терапията при доктор Ратнър.
Щеше да го направи.
Поне веднъж.
Поне веднъж.
Повтаряше си тези думи като мантра, докато отиваше към телефона, за да позвъни.
Хората трябваше да започнат да пристигат след петнайсетина минути и Лорна бе налегната от сериозни съмнения. Ами ако не бяха тези, за които се представяха? А ако не бяха жени? Ако беше някакъв умопомрачен мъж, който има намерение да я удуши със собственото й бельо, да я ограби и да я остави да изгние в апартамента й, докато вонята привлече вниманието на съседите? Последното със сигурност щеше да отнеме доста време, като се имаха предвид струпващите се периодично под прозорците купчини боклук, когато фирмите по чистотата стачкуваха.
Не беше невъзможно. Ами онова момче, което й се обади? Беше наистина зловещо. Непрекъснато бе повтаряло, че има нужда да излезе навън и би могло да купи дамски обувки трийсет и седми номер, както и да участва в размяната. Сякаш ставаше въпрос за картички на бейзболисти или някакви лепенки, които могат да си разменят на игрището. Беше почти невъзможно да му се откаже. Може би беше неудачник, за когото това бе единствената възможност да се срещне с жени, но от друга страна, нищо чудно да беше някой психопат, имитиращ добре женски глас, само и само да се добере до адреса й и да й докара непредвидени неприятности.
Бе проявила достатъчно предпазливост, като публикува мобилния си телефон така, че никой да не може да я проследи, с което разбиваше на пух и прах теорията на Фил Карсън, че подвижната връзка само обременява разходите й. Но след като й се бяха обадили Хелън, Флорънс и Сандра, Лорна с готовност им бе съобщила адреса си само след кратък разговор.
Може би някоя от тях… като например Флорънс. Наистина ли съществуваше жена с такова име, или се бе поддала на уловка, хвърлена от умопомрачен маниак?
Със свит от притеснение стомах, Лорна отиде до вратата, за да се увери, че веригата е сложена. Можеше да погледне през шпионката и да се увери, че онзи, който я търси, изглежда… нормално.