Последният заложник
- Автор: Нанс Джон
- Серия: Kat Bronsky #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният заложник». Краткое содержание книги:
Малко по-късно Кен съобщава на помощника си, че единият двигател показва дефект, поради което се налага да го спре.
Следва аварийно кацане. Командирът изпраща своя колега по работа на летището и отлита без него.
Минути след това диспечера от контролния център получава сигнален код 7500. Това означава „Отвличане“.
— Да, командире, разбираме. Почакайте.
Кет видя, че Франк набира някакъв телефонен номер, и се опита да си представи сцената в боинга. Обмисляше всяка дума, която бе изрекъл Кен Улф. Подозренията й трябваше да са верни. Сражаваха се с невидим противник, заобикаляха истинските въпроси и не стигаха доникъде, а Улф ставаше опасно безумен. Ако искаше да стигне до същността на нещата, Кет трябваше да остави преструвките.
Тя погледна Франк и направи гримаса.
— Какво има, Кет? — тихо попита той.
— Нямам друг избор, Франк. Ще го предизвикам.
Ботъл се приближи до нея. Лицето му беше разтревожено.
— Какво искаш да кажеш? Какво си намислила?
— Трябва да го принудя да разкрие картите си. Да спра представлението.
— Имаш предвид самоличността на похитителя?
Тя кимна.
— Ти си шефът, Кет — изсумтя Франк. — Ние те учим на процедурите, но сме те назначили заради интелекта и интуицията ти.
Кет се усмихна.
— Не забравяй да кажеш това на изслушването по време на вътрешното разследване.
Тя възобнови линията и вдигна микрофона до устата си. Гледаше в бюрото.
— Добре, командире, хайде да свалим картите. Вие държите всички козове и аз знам това. Трябва да знам какво всъщност искате и защо.
— Защо се обръщате към мен, Бронски? — незабавно отговори Улф. — Не става въпрос какво искам аз, а той. Нали го чухте.
— Не, командире, чух вас. Само вас.
Последва дълго мълчание.
— Какво означава това?
— Командире, вие сте сам в пилотската кабина. И двамата го знаем. През цялото време разговарям с похитителя, нали? Сигурно сте знаели, че ще се досетя.
Кет затаи дъх.
Най-сетне дълга въздишка наруши тишината.
— Как разбрахте, Бронски?
Тя усети как сърцето й пропусна един удар. Беше се усъмнила. Рискува. Но да чуе хладнокръвно, брутално потвърждение, беше силен шок.
— Имаше твърде много фрагменти, които не се вместваха в ребуса, командире. Но сега, когато и двамата знаем какво става и кой владее положението, можем да поговорим сериозно.
— За какво, Бронски? Аз съм разкрит. И какво от това? За мен и без това всичко е свършено.
— Какви са исканията ви, командире?
Изминаха трийсет секунди мълчание — като бавно мъчение.
— Вече ви казах — отговори той. — Арестувахте ли онзи боклук от Денвър? Нали чухте какво иска „похитителят“?
В гласа му прозвуча ирония. Плюс неподправен, чистосърдечен гняв и болка. Кет долови тези чувства и разбра, че бариерата между тях е станала почти непреодолима.
— Да, чух похитителя, или както там искате да наричате митичната личност, която сте измислили. Но истината е, че аз не го увъртам. Правим всичко възможно да удовлетворим желанията ви, но това изисква време.
— Ха, действате! Само ме мотаете и ме лъжете.
— Престанете, командире. Моля ви, върнете се в Солт Лейк Сити и се приземете, за да решим въпроса.
— Защо, Бронски? За да спукате гумите, да атакувате самолета и да се опитате да ме принудите да се предам?
— Наричайте ме Кет. Всичките ми приятели ми викат така. От Катерин.
— Вече ви станах приятел, така ли? Стъпка номер петнайсет. Прав ли съм, агент Бронски? „Преговарящият с похитителя преди всичко трябва да се опита да изгради лични взаимоотношения с него. Това постепенно ще се превърне в предимство на представителя на властта в опитите му да овладее положението“ — добави той с престорено назидателен глас. — Правилно ли цитирах?
В стомаха й пролази ледено чувство на страх. Улф наистина бе цитирал правилно инструкцията от наръчника и Кет мрачно осъзна, че играта драстично се е променила. Това не бяха преговори с обикновен похитител. Командирът бе обучен в същите похвати, които тя бе усвоила в академията на ФБР.
Обзе я хладът на безнадеждността. Съпротивляваше се, но чувството на поражение вече я теглеше надолу, сковаваше гласа й, смразяваше съзнанието й и пречеше на способността й да разсъждава ясно.