Последният заложник
- Автор: Нанс Джон
- Серия: Kat Bronsky #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният заложник». Краткое содержание книги:
Малко по-късно Кен съобщава на помощника си, че единият двигател показва дефект, поради което се налага да го спре.
Следва аварийно кацане. Командирът изпраща своя колега по работа на летището и отлита без него.
Минути след това диспечера от контролния център получава сигнален код 7500. Това означава „Отвличане“.
Франк вдигна слушалката на деривата.
— За какво говорите, командире?
— Казах ви: без номера, без изтребители, без нищо. Да се махнат! Този идиот ще ни убие.
— Защо, какво става?
— А вие какво мислите, че става, Бронски? Изпратили сте изтребители. Похитителят се ядоса и аз искам да престане да ни заплашва. Ясно ли е?
— Командире, кажете ми какво точно става.
— По дяволите, той заплашва, че ще ни убие заради изтребителите!
— Не сме изпращали изтребители, командире.
— Много хитро, Бронски. Уреждате с въздушната отбрана да прати два изтребителя да ме преследват и после се преструвате, че не знаете нищо. Изключително доверие, няма що! Той е ужасно ядосан.
Кет сложи ръка на слушалката и извика:
— Франк!
Той кимна и започна да натиска копчетата на телефона на бюрото си.
— Разбрах. Сега ще проверя.
Кет затвори очи и се опита да си представи сцената в пилотската кабина и какво мисли похитителят.
— Добре, командире, вижте какво. Всички знаем, че понякога дясната ръка не знае какво прави лявата. Давам ви честната си дума, че нямаме представа какви са изтребителите, за които говорите, нито откъде са дошли и какво правят там. Преследват ли ви?
— Точно така, Бронски. И не се правете, че не знаете. Вляво са. Той иска… Чакайте малко… Иска, преди да кацнем в Солт Лейк Сити да види пилотите на двата изтребителя на пистата, застанали до самолетите си.
— Прието, командире. Работим по въпроса.
Кет отново се обърна към съседното бюро.
— Франк?
Той отдалечи слушалката от ухото си.
— По дяволите! От Вашингтон са повикали въздушната отбрана, без да ни кажат. Изтребителите са от базата в Огдън… Обаждам се да ги върнат.
Тя поклати глава и повтори заповедите на Улф.
— Не, Франк. Той иска да кацнат тук, на международното летище в Солт Лейк Сити и пилотите да слязат.
Франк кимна и отново притисна слушалката до ухото си, за да даде спешни инструкции, а Кет каза на Улф:
— Командире, в момента предаваме съобщението. След няколко минути ще стигне до тях.
— По-добре да побързат, защото той размахва проклетия спусък!
Изведнъж се разнесоха трясъци и пак се чу гласът на Улф, но по-отдалеч:
— Нали ти казах… Престани. Моля те! Те се подчиняват. Недей!
После настъпи тишина.
— Още един такъв номер, Бронски, и той ще задейства спусъка. Моля ви, не му давайте повод!
Централното управление на „Еърбридж“, Колорадо Спрингс, Колорадо — 12:10
Джуди Смит забеляза двамата мъже в черни костюми още щом влязоха в сградата, а когато главният юрисконсулт на компанията ги посрещна и ги придружи до втория етаж, разбра, че са агенти на ФБР. Главният пилот, който несъмнено се беше ровил из служебните досиета на персонала, щеше да им представи една промита версия на Кен Улф. Нямаше да спомене за неуравновесеност, за резки промени в настроението, за оплакванията на помощник-пилотите, нито за гнетящото я чувство, че похищението на самолета е последица от ада, през който е преминал Кен. Стив Кобърг щеше да се престори, че не знае нищо и че е разтревожен за най-добрия си служител. Надлъгването щеше да продължи около пет минути. Тя се запита дали агентите ветерани щяха да проумеят това. И отговорът беше очевиден: не навреме.
И наистина, след малко двамата мъже се върнаха, ръкуваха се с главния пилот, който стоеше в коридора пред диспечерския пункт, и тръгнаха към паркинга. И двамата държаха по една папка.
После се качиха в черния служебен автомобил и потеглиха към задния портал — единственият изход, където нямаше камери за наблюдение. Пушачите често се криеха там, за да не предизвикват гнева на колегите си непушачи.
Джуди бързо стана, излезе в коридора и хукна към другия му край.
Бутна вратата и изпита облекчение, като видя, че навън няма никого.
Стената над нея беше без прозорци и шефовете нямаше как да видят какво ще направи.
Щом черната кола зави зад ъгъла, Джуди й препречи пътя. Шофьорът натисна спирачките, а другият мъж отвори прозореца.
Тя пристъпи към колата и попита:
— От ФБР ли сте, господа?
Единият кимна, приковал очи върху служебната й значка.
— Да. Какво има?
Джуди се представи и посочи задната врата на колата.
— Бързо ме изведете оттук. Трябва да говорим насаме.