Последният заложник
- Автор: Нанс Джон
- Серия: Kat Bronsky #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният заложник». Краткое содержание книги:
Малко по-късно Кен съобщава на помощника си, че единият двигател показва дефект, поради което се налага да го спре.
Следва аварийно кацане. Командирът изпраща своя колега по работа на летището и отлита без него.
Минути след това диспечера от контролния център получава сигнален код 7500. Това означава „Отвличане“.
Анет поклати глава.
— Свързано е с Бостич, но и двамата не ми казват нищо, макар че прокурорът попита дали Кен е загубил дете и дали е от Кънектикът.
— Оттам е — рече Бев. — Но не знам дали е загубил дете.
— Вижте — каза Анет, — пътниците са ужасени. Трябва да направим нещо.
— Добре. Да отидем при тях — предложи Кевин.
Анет тръгна първа. Кевин и Бев я следваха по петите. Тя намери уплашената жена, която бе забелязала, и се наведе към нея.
— Добре ли сте?
Жената я гледаше втрещено.
Изисканият сивокос мъж, който седеше до нея, се обади:
— Ужасена е и не мога да я успокоя.
— Съпруга ли ви е, господине?
— Не, приятели сме. Ние сме от групата за лечение на страх от летене. Когато се записахме за този полет, мислехме, че ще надникнем във вашия свят, но сега смятам, че идеята не е много добра.
Анет се вторачи в него — не разбираше за какво става дума.
— Не е добра ли?
— Съгласен съм, че сте измислили много хитро учебно занимание, но ще ви бъда благодарен, ако приключите веднага. Джени мисли, че всичко е истина, и не мога да я разубедя… Да ни уплашите до смърт едва ли е най-добрият начин да ни накарате да летим с вашата компания.
— Господине…
— Кажете на командира да спре представлението. Някои от нас се разстроиха много.
— Господине, не ми я приятно да ви го кажа, но това не е представление. Наистина сме отвлечени.
Мъжът се дръпна, сякаш го бе ударила.
— Наистина?
Анет кимна.
— И в пилотската кабина наистина има похитител?
Тя пак кимна.
Мъжът погледна през прозореца, сетне се обърна към спътничката си, която бе притиснала юмрук до устата си и стискаше очи, и каза:
— Успокой се, Джени. Вече и мен ме е страх.
11.
На борда на „Еърбридж“ 90 — 12:20
Лявата ръка на Кен Улф трепереше върху контролния лост. Двата изтребителя трябваше да се отдалечат от боинга всеки момент. Болеше го главата, но той се стараеше да не обръща внимание на това. Нямаше смисъл да иска аспирин от Анет. Вече не й беше командир. Беше й станал враг.
Първият изтребител изведнъж се наклони, после се върна в хоризонтално положение. Кен видя как пилотът погледна надолу и притисна ръка към микрофона на шлема — неволна реакция при повикване по радиостанцията.
Внезапно двата изтребителя се наклониха наляво и се стрелнаха на северозапад, към Солт Лейк Сити.
„А сега какво ще правиш?“ — запита се той.
Представяше си уплашените пътници, ядосания екипаж и суматохата в управлението на „Еърбридж“. Сигурно вече се бяха обадили на Том Дейвидсън. Кен изпита угризения. Дейвидсън му бе осигурил длъжността в авиокомпанията, помогнал му бе да се съвземе и се грижеше за доброто му. Така ли му се отплащаше той сега?
Кен поклати глава и се съсредоточи върху предстоящите събития. ФБР щеше да се опита да измисли как да измами похитителя. Трябваше да предвиди всяка тяхна стъпка и да осуети опитите им — все едно игра на шах с високи залози и внезапен край. Налагаше се да го стори заради Мелинда.
„Тази година щеше да е в гимназията — помисли Кен. — Красива девойка, почти жена. Животът щеше да е пред нея.“ Вътрешният глас, който никога не го напускаше, отново не му даваше покой. Така беше всеки ден след убийството й.
„Съсредоточи се, по дяволите! Предвиди ходовете им, инак ще те измамят.“
Той намали тягата и продължи да се спуска. След няколко минути изтребителите щяха да кацнат и на пилотите несъмнено щеше да бъде наредено да излязат от кабините, както бе поискал похитителят.
Кен се замисли за приготовленията на ФБР и за капаните, в които се готвеха да го хванат — от психологически игри до изтощително чакане. Засега беше твърде зает да отправя заплахи и да управлява самолета, за да мисли какво ще прави по-нататък и как да довърши онова, което бе започнал.
Тази мисъл изведнъж го уплаши, сякаш не бе успял да предвиди някакъв съдбоносен техен ход. ФБР просто трябваше да задържат боинга на земята и да го убедят да се предаде. Нямаше да поемат инициативата да разобличат Бостич, нито да арестуват изрода, който бе убил Мелинда. Бяха твърде заети да кроят планове как да атакуват самолета.
Улф погледна на североизток, към планинската верига, граничеща с източния край на Солт Лейк Сити. Очертанията на хребета на север от Огдън бяха заострени и високи, върховете бяха покрити със сняг. Той изчисли височината на най-високия хребет и я запомни. Щеше да свърши работа.