Където злото властва

Бръснарят обаче търсеше среща с почтения лечител не заради книгите или слуховете за богатството на библиотеката му. Монсеньор Алесандро се бе прославил с още нещо - той балсамираше трупове. И ако се вярваше на мълвата, бе виждал такива неща в мъртъвците, каквито човешки очи не били виждали преди него.

Въпреки това планът на бръснаря все пак засягаше една от книгите на монсеньор Алесандро. Не някоя определена, съвсем не, а просто случайна книга - онази, която монсеньор Алесандро бе решил да вземе със себе си, тръгвайки на сутрешната си разходка.

Слънцето още не бе изгряло и само най-суетните от градските петли бяха закукуригали, а бръснарят и момчето, които лежаха в леглото си в хана, вече знаеха, че и днес монсеньор Алесандро ще тръгне на задължителната си разходка и ще вземе книга със себе си. Бяха го наблюдавали два дни подред, а освен това бяха разпитали и хора, които се появяваха там, където и монсеньор Алесандро. Бяха им казали, че след закуска той винаги се разхождал. И всеки път носел книга в ръце. Държал я внимателно, сякаш вървял за ръка с младо момиче, им бе казала търговката, продаваща зеленчуци до моста през канала, на ъгъла на къщата на монсеньор Алесандро.

Бръснарят бе намерил предварително подходящо момче. Неговото не ставаше за това, защото бръснарят не искаше да се разделя с него. Нали бяха свързани с невидима нишка и никой нямаше сили да я разкъса, казваше често на момчето той. Трябваше да останат заедно, поне докато намерят щастието.

Поради това се бе договорил с едно от просячетата, поминуващи на площад „Сан Марко”. Венецианските просячета до едно бяха крадци и мошеници и не само те. В този град никой не пропускаше случай да оскубе чужденец - лъжеха в сметките търговци, бръснари и стопани на ханове. Немирниците, които отначало крънкаха, а след това с ловки пръсти измъкваха монети от джобове и кесии, принадлежаха обаче към най-безполезните и затова ги мразеха дори повече, отколкото нещастния еврейски народ, който преди година бяха започнали да затварят нощем зад стените на новата топилня[14]. Опитай се обаче да затвориш уличните момчета. Спътникът на бръснаря вече знаеше как той умее да намира подход към дивите момчета. Ето че и този път на чернобрадия му бяха потрябвали съвсем малко време и сребърни монети, за да уговори малкото просяче да му направи услуга.

- А наистина ли трябва да ме види и да тръгне да ме гони? - попита отново момчето, след като бръснарят му бе казал какво трябва да направи.

- Наистина - подхвърли още една монетка на дрипльото бръснарят. - Надявам се, че краката ти са бързи.

- И още как - каза момчето, хващайки паричката.

- Разкажи ми пак какво има вътре в нас? - помоли момчето. За закуска имаха маслини, сирене и твърд хляб. Все още помнеше онази нощ в немските краища. Бяха живели в колиба в покрайнините на града и една вечер бръснарят се бе върнал, влачейки след себе си мъртва вещица, която лично бе екзекутирал на разсъмване, хвърляйки я в реката. Да вади екзекутираните удавници бе част от задълженията му. Само че този път не я бе откарал от града, за да я зарови веднага до църковната ограда около гробището. Вместо това я бе крил през целия ден в гората, а вечерта бе донесъл трупа в колибата им. Ако някой го бе видял, щяха да удавят самия него или дори да го изгорят жив. Така че той отпрати момчето в леглото, а самият той се занимава през цялата нощ с мъртвото тяло, задоволявайки се със светлината на две лоени свещи. Момчето се бе преструвало на заспало, но от леглото така или иначе не се бе виждало нищо. Затова пък бе чувало какво се бе случвало в стаята - и хрущящия звук на ножовете, дробящи костите, и трупната воня, която с всеки изминал час ставаше все по-силна. Никога преди момчето не се бе чувствало толкова живо. На следващия ден, когато вещицата най-сетне бе закопана в задния двор на църквата, откъдето до преизподнята имаше една ръка разстояние, то бе попитало бръснаря защо бе ровил в трупа. Защо му било, рискувайки живота си, да надзърта в човек? На практика, питайки, момчето знаеше предварително отговора.