Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Щом мюезинът вика за молитва, извръщам се да се моля с останалите нещастници. Но кой знае в коя посока е Мека в тази тъмница? Сещам се за Исмаил и неговата армия от астрономи – въоръжени с астролаби и изчисления, нагласят линии и ъгли, настройват алидадата според градуса на слънцето, за да му кажат точно в коя посока е Светият град, преди султанът да коленичи и да се помоли. Мога единствено да се извърна от кофата с изпражнения и да запазя надежда.
Една сутрин прокарвам ръка през лицето си и откривам набола брада. Възможно ли е престоят в затвора да ме е направил отново мъж? Усмихвам се тъжно. Господ обича да се шегува.
Изведнъж надзирателското прозорче се отваря и някой пита:
– Нус-Нус? Кой от вас е дворцовото длъжностно лице, познато като Нус-Нус?
Чуват се хихикания; спират, щом се изправям и казвам:
– Това съм аз.
Пазачът отваря вратата и ме вика навън.
– И да не си посмял да опиташ нещо, защото ще ти отрежа краката.
В съседната стая има жена, която пие чай и е покрита от глава до пети в черно. Веднага я разпознавам въпреки воала заради масивните ѝ китки и цвета на кожата, при все че не носи обичайните си бижута. Внимавам да не се издам. Пазачът не проявява любопитство и хлопва вратата след себе си. Чудя се колко ли често на това отвратително място идват жени за последното си съпружеско посещение и потрепервам.
– Е, Нус-Нус, ето къде си бил – казва тя на езика на Лоби.
– Очевидно – отговарям на този на Сенуфо.
– Никой не си направи труда да ме уведоми чак до вчера – казва Зидана. – Мислех, че си болен.
Не ѝ вярвам: шпионите на Зидана са навсякъде.
– Защо сте дошли? – Поема риск и не ми се вярва да е заради мен. Ако Исмаил разбере, че е престъпила волята му, като се е промъкнала извън стените на двореца, малко вероятно е да я спаси фактът, че е главната му съпруга. Виждал съм как души една от така наречените си фаворитки със собствените си ръце заради нечестивото прегрешение да вдигне от земята портокал и да го изяде.
– Не сме просяци, че да си позволяваме подобно поведение! – мъмреше я той, докато изцеждаше живота от нея. – Нямаш ли достойнство? Щом посрамваш своя султан с подобни постъпки, кой знае какво още може да направиш? – На следващата нощ го преследваха кошмари, викаше името ѝ в съня си отново и отново "Аиша, Аиша... ", а на следващата сутрин възглавницата му беше мокра.
– Трябваше да те попитам за списъка – отговаря просто Зидана. – Споменаха ли за него? Разполагат ли с него като доказателство?
Въздъхвам.
– Никой не е говорил за това.
– Добре. Е, това поне е нещо. – Отпива от чая си и стоим в мълчание.
– Как е султанът? – питам след известно време.
– Исмаил си е Исмаил, но в по-лошо настроение от обичайното. Снощи отпрати Зина, без дори да я докосне. Такова чудо не е било.
– Не е ли питал за мен?
– Не те е споменавал пред мен поне.
– А кой води дневника му? Кой опитва храната му?
– Недей да се измъчваш – казва и става да си върви.
– Никой ли няма да се застъпи за мен? Знаете, че не съм виновен за това, в което ме обвиняват.
– Кога някой е бил спасен заради невинноста си? Знанието е далеч по-полезно.
– Така е. Не искам да ме изтезават – казвам обзет от внезапен изблик на отчаяние. – Заради страха от онова, което мога да разкажа, за повода, по който посетих Сиди Кабур.
Тя се разсмива.
– О, Нус-Нус, покажи малко сила, нещо от духа на Сенуфо.
След това хлопва вратата, а пазачът отвежда нея към светлината, а мен – обратно в тъмнината. Толкова съм погълнат от мислите си, че щом донасят храната, ям, без да се замислям, като животно. Забравям, че в ечемичния хляб може да има камъчета, отхапвам смело и си чупя зъба, ето и нова неволя, за която да бера грижа.
На следващия ден пазачът отново идва при мен.
– Изведнъж стана много популярен – процежда злобно.
Знам, че става нещо, защото ми носи кофа студена вода, парче маслинена паста вместо сапун и раздърпан парцал, с които да се измия в коридора отвън. Обръщам се в опит да запазя някакво приличие, но той се разсмива.
– Всякакви съм ги виждал тук, нищо не може да ме изненада.
Въпреки това насочва любопитен поглед към чатала ми, докато се събличам, но щом се изправям и го поглеждам в очите, отмества го. Измивам се и обличам чистите ленени панталони и дългата сива туника, които ми дава.