Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Щом зървам пищната коприна от задната страна на чалмата, разбирам кой е посетителят ми. Той се обръща и ме оглежда от горе до долу.
– Ах, Нус-Нус, сърцето ме боли да те гледам затворен. Забравата идва бързо, нали така? В един момент си в центъра на събитията, благословеният блясък на султана те озарява; в следващия се озоваваш в пълен мрак. Тук е студено, нали?
– Да ми се присмивате ли сте дошли?
Великият везир се усмихва.
– Ела, ела, Нус-Нус. Няма ли да молиш за живота си? Знаеш, че имам властта да те спася.
Скръствам ръце.
– Съмнявам се, че животът ми струва колкото това, което ви е нужно.
– Оценяваш се твърде ниско. – Протяга ръка и докосва бедрото ми, пръстите му мачкат големия мускул, като че ли ще меси хляб.
Старая се да не обръщам внимание. Какво беше казала Зидана? Малко Сенуфо дух. Концентрирам се и се опитвам да призова изгубения воин у себе си.
Ръката му се промъква към слабините ми, покрити от дългата туника, и веднага разбирам, че внимателно е избрал дрехата за тази цел. Пръстите му ласкаво се приближават през тънката материя на панталона. Ще те видя мъртъв, заричам се, ако по някакво чудо оцелея.
– Предпочитам да понеса наказанието си, отколкото да ви бъда играчка.
Усмихва се неприятно.
– Невинен човек, готов да умре за чудовищно престъпление, което не е извършил?
– Какво знаете за това?
– Достатъчно, за да спася неблагодарната ти черна кожа. Помисли си, Нус-Нус. Място в дома ми, най-доброто от всичко, живот, изпълнен с лукс. Това или пирон, забит в темето ти. Струва ми се, че нямаш голям избор. Спокойно. Ще се погрижа кадията да не извършва екзекуцията през следващите няколко дни, за да имаш възможност да обмислиш решението си.
– Ами процесът ми?
– Какъв процес? Кадията има всичко необходимо, за да докаже вината ти. Стига да не реши да те измъчва по всички възможни начини заради посещението ти при билкаря, разбира се. Няма да е много приятно да минеш през бой с пръчка по ходилата, изтръгване на нокти с клещи и мъчения с кука, преди да завършиш с пирон в черепа.
– Като член на дворцовата прислуга не могат да ме екзекутират без заповед, подписана от султана – отговарям сковано.
Абделазиз изсумтява.
– Ти не знаеше ли, Нус-Нус, че аз отговарям за подобни заповеди?
Разочаровано навеждам глава.
– Исмаил дори не е забелязал отсъствието ти, милото ми момче. Всъщност не, това е малко преувеличено: забеляза, когато не се появи навреме в първия ден на изчезването ти, и започна да обикаля с викове, че иска главата ти. Преби двамата си лични слуги почти до смърт, когато му казаха, че не знаят къде си, а след това никога повече не те спомена, без съмнение убеден, че в някой от пристъпите си на лудост ти е отрязал главата. Забелязал ли си този странен навик, който има? Да убие някого, а на следващия ден да се преструва, че нищо не се е случило? Помня как преби до синьо-черно Каид Мехди заради неуспешното потушаване на някакъв малък бунт в Риф, човекът остана без око. Следващия път, когато Исмаил го видя с превръзка на окото, хвана го за ръката и най-загрижено го попита как е загубил окото си. Бедният човек смотолеви някаква лъжа как паднал от кон, а султанът го отрупа с подаръци, за да успокои съвестта си. Но вината не изчезва. Казват, че от време на време сънувал кошмари след такива пристъпи. Истина ли е?
Така е, но аз не отговарям.
– Няма значение. Сега племенникът ми Самир Рафик се грижи за него.
И след като забива този кинжал в сърцето ми, тръгва си. Когато пазачът идва да ме върне обратно в килията, намигва ми и въпреки че съм се измил старателно само преди половин час, чувствам се омърсен до дъното на душата си.
В ранния следобед на следващия ден ме викат отново. Какво сега? Великият везир трябва да ме мисли за слабоумен, че да съм склонил да се подчиня на волята му само след една нощ.
– Казват, че третият път било за късмет – промърморва загадъчно пазачът, отключва вратата на съседната стая и ме бута вътре.
Гледам втренчено Каид Мохамед бен Хаду Отур, а той поглежда мен леко развеселен.
– Някого друг ли очакваше?
– Вие сте третият ми посетител през последните дни, сиди.
Той избухва в смях.
– Зидана и Абделазиз, предполагам? – Има репутация на хитър мъж и подозирам, че разполага с мрежа от шпиони. – Съблечи се.
Не съм чувал да е извратен, но умните мъже се научават да крият порочното си поведение в двореца на Исмаил. Щом започвам да се събличам обаче, вместо да ме зяпа, подава ми купчинка дрехи: чифт памучни панталони и семпла вълнена джелаба.
– Сложи си качулката – съветва ме той. – Ще ти обясня, докато вървим.