Фурията на Академа

Канимът замълча слисано за момент, а кървавочервените му очи се свиха до златисти цепки.

– Мога да те разкъсам на парчета.

Тави отговори със същия твърд, студен и учтив глас:

– Наистина. Скоро след което ще умрете, посланик. – Юношата не откъсваше поглед от очите на Варг. Беше ужасèн, но знаеше, че не бива да го показва. – Едва ли ще окажете услуга на собствения си владетел, ако умрете по такъв позорен начин. От ръката на човешко паленце.

– Отведи ме при Гай – каза Варг. – Веднага.

– Тук командва Гай – каза Тави. – А не вие, посланик.

– Но не неговите нокти са около сърцето ти, човешко пале.

Тави почувства как ноктите на канима се впиват по-дълбоко в плътта му. Той се озъби мрачно и притисна още по-силно камата под челюстта на Варг.

– Като легионер на Негово Величество, аз се подчинявам на неговите заповеди, без значение дали това ви харесва, или не. А сега ще ме освободите, посланик. Ще предам молбата ви на Негово Величество при първа възможност и ще ви донеса лично отговора му, когато той ми позволи да го направя. Или, ако предпочитате, аз ще ви прережа гърлото, а вие ще ме разкъсате на парчета, и двамата ще умрем без причина. Вие избирате.

– Мислиш ли, че ме е страх от смъртта? – попита канимът.

Тъмните му ноздри се разширяваха и той, озъбен, продължаваше да наблюдава Тави.

Юношата не отместваше поглед, молейки се ръцете му да не започнат да треперят, и продължаваше да притиска камата напред.

– Мисля, че ако умрете тук, няма да е от полза за народа ви.

– Какво знаеш ти за моя народ? – изръмжа Варг.

– Че имат лош дъх, ако се съди по вас.

Ноктите на Варг се размърдаха. На Тави му се прииска да изкрещи на себе си, че е глупак, но запази спокойно изражение и не отпусна камата.

Варг вирна глава и издаде лаещ звук. А после пусна Тави, който отстъпи крачка назад.

– А ти миришеш на страх, момче – каза канимът. – И си дребосък, дори по вашите мерки. Също така си глупак. Но поне знаеш какво е дълг.

Канимът наклони глава на една страна, оголвайки част от гърлото си. Жестът изглеждаше извънредно странен, но Тави реши, че е нещо като отдаване на почит.

Той леко наклони своята глава в отговор, без да свежда поглед, и прибра камата си в ножницата ѝ. Канимът изгледа с презрение легионерите.

– Ще съжалите за това. Скоро.

С тези думи Варг се загърна с наметалото си и излезе от стаята, насочвайки се към витата стълба, водеща нагоре. Издаде отново лаещия звук, но не погледна назад.

Краката на Тави трепереха здравата. Той се добра с усилие до дървената пейка и се стовари върху нея.

– За какво беше всичко това, враните да го изкълват? – попита след малко Бартос, заеквайки. – Тави, какви бяха тези игрички?

Тави махна с ръка, стараейки се да не трепери.

– Съжалявам, сър Бартос. Не биваше да разговарям с вас по този начин. Поднасям ви извиненията си, но почувствах, че трябва да се престоря на ваш началник.

Легионерът се спогледа с приятелите си, после попита:

– Защо?

– Вие се поколебахте. Той непременно щеше да ви нападне.