Империя на бури

Затова пренебрегна въпроса му и каза:

– Перингтън не е това, за което го мислехме. Той е демон в смъртно тяло и сега е сменил кожата си. Вече е златокос мъж, въдещ зло в Морат, което скоро ще посее над света. Това е само началото. – Тя махна с железни нокти към опустошението около тях. – Така цели да прекърши духа ти и да спечели благоволението на други кралства, представяйки те за техен враг. Събери армията си, преди неговата да е достигнала непобедими размери. Иска да превземе не само континента, но и цяла Ерилея.

– И защо й е на въздушната му командирка да ми казва всичко това?

– Мотивите ми не те засягат. А сега бягай.

Онзи могъщ вятър отново блъсна двореца и изтласка наближаващите врагове; каменните стени простенаха под напора му. Вятър, ухаещ на борове и сняг – познат, странен аромат. Древен, коварен и жесток.

– Ти уби онази вещица.

Кръвта на Жълтоногата още се стичаше по камъните. Покриваше Ветросеч и сваления й шлем. Убийца на вещици.

Манон прогони мисълта заедно с прикрития в наблюдението му въпрос.

– Дължиш ми живота си, кралю на Адарлан. Готви се за деня, в който ще дойда да поискам отплата.

Той стисна чувствените си устни.

– Бий се с нас. Сега – бий се с нас сега срещу него.

Откъм отворената врата крясъци и бойни викове разсичаха въздуха. Вещиците бяха успели да кацнат някъде наблизо и бяха проникнали в двореца. Съвсем скоро щяха да ги открият. И ако кралят не беше избягал... Тя го издърпа от стената и го тикна към стълбището.

Краката му се подкосиха и той вкопчи смугла ръка в древния камък на стената. После я стрелна остро през широкото си рамо. Остър поглед.

– Не разпознаваш ли смъртта, когато те гледа в очите? – изсъска му с дълбок, злостен глас Манон.

– Виждал съм и по-лошо от смъртта – отвърна той и замръзналите му сапфирени очи я обходиха от главата до металните върхове на ботушите й и обратно. – Смъртта от твоята ръка би била милост в сравнение с останалото.

Нещо в нея потрепна от думите му, но кралят вече куцукаше надолу по стълбището, подпирайки се с ръка на стената. Движеше се толкова бавно, докато отровата се изпаряваше от него и магията му несъмнено се бореше с всички сили да спаси живота му.

Вратата в дъното на кулата се пръсна на парчета.

Дориан замръзна при вида на четирите Жълтоноги, които влетяха с ръмжене през входа. Щом стигнаха центъра на кулата, вещиците спряха и вдигнаха объркани погледи към Водачката на Крилото.

Ветросеч трепна в ръката й. Трябваше да го убие – да го убие веднага, преди да са разгласили, че са я видели с него...

Проклятие, проклятие, проклятие.

Но не й се наложи да взима такова решение. Във вихър от стомана Жълтоногите загинаха, преди дори да обърнат очи към воина, прелетял през вратата.

Сребриста коса, татуирано лице и шия, леко заострени уши. Източникът на онзи вятър.

Дориан изруга и залитна едно стъпало надолу, но взорът на елфическия воин беше върху нея. Изпълнен със смъртоносна ярост.